В края на гората, на сто крачки западно, чакаше подкреплението му, с нож в ръка, за да отвърне на нежелано разкритие. Аракаси вдигна една пръчка и с жестове му показа, че патрулът се движи според графика. Градината, в която искаше да проникне, се пазеше от осемнайсет убийци, всички бдителни и усърдни стражи, но в достатъчна степен хора, за да са податливи на грешки. Шаблонът на охраняване, към който се придържаха, беше сложен и на пръв поглед безразборен. Но малцина наблюдатели притежаваха леденото търпение на Аракаси или увлечението му към математиката. За него не бяха нищо няколкото дни, прекарани свит в пръстта, хапан от насекоми, пердашен от дъжд и изгарян от слънце. Важното беше, че им беше взел мярката и бе съставил формулите, по които да предсказва маршрутите им.
Мъжът, който му служеше за подкрепление, носеше облеклото на стрелец лашики — наемен пазач от северната провинция. Също като на Аракаси, външният му вид не беше по-близо до истинската му самоличност от десетките други маскировки, които беше носил и след това захвърлял през годините. Нито истинското му име беше Сабота. Аракаси никога не го беше притискал за тази особеност. Истинският му произход си беше негова работа, защото се беше доказал безкрайно много пъти като благонадежден куриер. От всички агенти близо до Онтосет, на които Началникът на шпионите на Мара можеше да разчита, Сабота беше най-благонадеждният. А Аракаси трябваше да възложи на този човек мисия също толкова критична за оцеляването на Господарката, колкото и собствената му.
Едномесечна брада прикриваше лицето на Главния шпионин. Приличаше на просяк след седмиците, прекарани на открито. Но ако външен наблюдател можеше да се вгледа по-внимателно в очите му; когато започна втори, по-сложен сигнал с пръчката, нямаше да го сбърка с нещо различно от това, което беше всъщност: изключително опасен мъж, готов всеки момент да тръгне на мисия, от която не очаква да се измъкне жив.
Сабота наблюдаваше внимателно съобщението. Паметта му беше безпогрешна. Кимна и тръгна.
Присвит зад рехавото прикритие на тръните, Аракаси затвори очи. Не се помоли. Беше заменил надеждата с нещо по-практично. Сабота отнесе със себе си указания към първия помощник-началник в шпионската мрежа на Акома, мъж, когото Мара изобщо не познаваше и комуто Аракаси бе възложил да го замести в случай, че не се върне от начинанието си.
Залозите вече бяха направени. Ако до определен брой дни не се изпратеше контра съобщение, нов Началник на шпионите щеше да се представи на лейди Мара. Всички подробности за тонга, които Аракаси успееше да разкрие, щяха да бъдат предадени и хората му щяха да започнат да съставят наново планове за унищожението на обаджана на Хамой и противодействие на опитите на Чумака за внедрявания.
Аракаси притвори очи. Главата го болеше от напрежение, което не беше обичайно. Животът за него винаги беше пресметнат танц — с опасността за безстрастен партньор. Притесняваше го мисълта, че може да е задържал Сабота по-дълго от необходимото: беше пресметнал придвижването на патрулите преди два дни. Изчакването, което бе предприел след това, не беше от предпазливост. Всъщност само бе увеличило риска тонгът да промени нещо, което да обезсмисли проучването, което тъкмо бе привършил. Разтри слепоочията си и вдиша няколко пъти дълбоко, за да се успокои.
Тласкала го беше преданата вярност към Мара, откакто търсеното от него отмъщение на Минванаби бе изпълнено от Акома. Сега го терзаеха грижи за безопасността на господарката му, защото човекът, който щеше да заеме поста му, ако той загинеше в тази безумна задача, беше с по-малки дарби. След като опитът за проникване в Града на магьосниците бе изоставен и агентите в Джамар се бяха върнали към активно състояние, се наблюдаваха признаци за вмешателство. Това можеше да е работа само на Чумака от Анасати. През безсънните нощи, докато наблюдаваше патрулите на тонга, Аракаси се притесняваше. След като мрежата беше компрометирана, моментът бе крайно неподходящ да предаде управлението й на друг. Укори се наум. Ако трябваше да умре, какво значение имаше животът му? Никога не се беше хабил с грижи, които нямаха отношение към обстоятелства извън неговия контрол.
Крайно време беше да действа. Изтласка от ума си друга влудяваща нелепост, спомена за това как ръцете му се плъзгат по златистата коса на куртизанката, която трябваше да е забравил, и насочи мислите си към непосредственото. Следващият миг на небрежност при патрулите беше дошъл. Ако искаше да действа тази нощ, не трябваше да се суети, защото според всички признаци, които бе успял да долови през седмиците наблюдение, високата боядисана носилка, която бе пристигнала този следобед в имението, беше донесла дълго отсъствалия господар.
Обаджанът на тонга Хамой отново бе в Резиденцията си за удоволствия.
