Потръпна от умора и напрежение. Смени хватката си на дръжката на ножа, станала странно хлъзгава и потна от съмнението му. Как можеше една чаровница куртизанка да го е изкусила да постави нейното добруване над волята на Мара, господарката, чийто живот обичаше повече от своя собствен? И все пак Камльо бе успяла. Заради Мара обаджанът на тонг Хамой щеше да умре. Но ако той, Аракаси, оцелееше, една малка, тайна частица от него трябва да си остане негова. Грижата му за куртизанката, която можеше да обича или не — а чувствата му много лесно можеха да се коренят в глупава жал, — трябваше да бъде проучена. Самоуважението, възстановено с унищожаването на дома Минванаби, изискваше това: да чуе собствените си нужди като мъж и да ги примири със задълженията, които ежедневно го водеха към опасността.
Хиляда пъти можеше да е умрял безименен, предрешен като просяк, странстващ жрец, моряк, гадател, търговец на подправки, вестоносец. И хиляда пъти се беше изправял пред тези рискове без колебание, защото се беше взирал в бездната и не се беше страхувал от смъртта. Но сега, когато не се нуждаеше и от най-малката задръжка, изведнъж откри, че е важно. Ако смъртта го вземеше, искаше пепелта му да бъде почетена в земите на Акома, а малката куртизанка да плаче до кладата. Оказваше се окован от чувство точно сега, когато самоличността му трябваше да остане в тайна на всяка цена.
Продължението на рода Акома, чиято Господарка бе възстановила честта му, и може би дори оцеляването на самата империя, зависеха от безупречната му сдържаност. Аракаси беше живял толкова объркан живот, че досега любовта го беше оковавала само веднъж, и то по-скоро не любовта, а лоялността към жената, възстановила неговата гордост и чест. И макар да обожаваше Мара, тя не безпокоеше сънищата му. Аракаси я обичаше така, както жрец обича богинята си. Но Камльо бе докоснала част от него, останала скрита от всички други. Особено от самия него, съжали той мълчаливо.
Смехът на жените затихна. Аракаси се напрегна, измъкнат от спомена от стъпки, които застъргаха долу по пода. Звукът издаваше подковани кожени сандали и тежестта на едър мъж. Жена извика за поздрав и голи напарфюмирани стъпала затупкаха по плочките. Носеха се възглавнички и освежителни за удобството на господаря, предположи Аракаси. Съвсем леко смени позицията си, стиснал ножа в горещата си, вече суха длан.
Теснотата на тавана изведнъж му се стори непоносимо задушаваща. Надви инстинкта да вдиша повече въздух, да се задвижи, да действа преждевременно. Въпреки болката си наложи на всеки мускул да се отпусне. Смесените миризми на парфюми лъхнаха през сгорещения въздух, пропуснати през пролуките в гипса. След малко Аракаси чу звъна на тънък кристал — момичета поднасяха напитки на господаря, а по-късно — музикант, акомпаниращ на певица за негово забавление. След това надуши миризмата на благовонни масла и чу дълбоките гърлени въздишки на задоволство на мъж, обслужван от опитни масажисти. Измъченото тяло на самия шпионин се опитваше да се схване съвсем.
Търпение, напомни си той.
Още по-късно леки стъпки издадоха излизането на момиче с кърпи, крачките й бяха скъсени от панера с мокрия лен. Притворил очи, Аракаси си представи гледката в стаята. Музикантът беше забавил ритъма, а певицата изостави текста и гласът й се проточи премалял. Кристалната кана с подправеното вино прозвънна, щом я поставиха на лъскавия мраморен поднос — почти празна вече, прецени Аракаси по звъна на стъклото. Восъчните свещи бяха догорели. Смътната светлина, процеждаща се през малките пролуки в тавана, беше добила по-топла окраска от масления светилник. Чу шумоленето на тънка падаща тъкан и господарят се надигна с пукот в коленете. Въздишката му беше мощна — явно се разкърши.
За първи път, след като влезе в своя харем за удоволствия, обаджанът на тонг Хамой проговори.
— Джейса. — Замълча след името, сигурно с блеснали от похот очи. — Аламена, Тори. — Изчака, жестоко удължавайки напрежението, докато другите, непризовани жени, подредени в нозете му, изчакваха, за да разберат дали ще бъдат избрани, или отхвърлени, грижливо прикрили разочарованието или радостта си от предопределената им съдба.
Обаджанът отново въздъхна и довърши:
— Камини. Другите мои цветя сте свободни.
Аракаси примигна, за да махне от очите си щипането, което, надяваше се, беше от потта. Не и Камини. Боговете не бяха добри тази нощ. Искаше му се Камини да е далече от спалнята на господаря в този час, защото беше сестрата на Камльо, момичето, което терзаеше сънищата му.
Свирепо изтръгна от мислите си лицето на Камльо. Блянове, непредпазливост — и щеше да загине.
