Сега, когато сърцето му все едно щеше да се пръсне, със стегнато от непролетите сълзи гърло, мислеше за едно меднокосо момиче, все още живо, и за мъртвата й близначка. Разбра, докато си пробиваше път през натежалите от роса храсти и залиташе със смайващо безгрижие под лунната светлина на пътя, че е грешил. Глупаво, жалко беше грешил.
Половин живот беше преживял, а почти бе пропуснал магията, която поетите наричаха любов. Спря и се огледа за носилката, уговорена да го чака.
Замисли се дали ако оцелее, за да спаси другото, живото момиче от отмъщението на тонга, след като работата му в тази нощ бъдеше проследена до нея… зачуди се дали циничната й същност, породена от разбити мечти, изобщо ще й позволи да го научи на това, което сега най-много искаше да узнае. Болеше го да разбере дали празнотата, която бе открил в себе си, може изобщо да се запълни.
И на пустия път осъзна още нещо, най-плашещото нещо в тази нощ на размисъл: че това е последната мисия, с която се е наел с убеждението, че няма да има никакви лични последствия. Защото безвъзвратно беше изгубил отчуждението, което го отделяше от събратята му и беше породило ледено ясния обективен мироглед, който го правеше гений в занаята му.
Една потребност се беше пробудила в него, потребност, която го правеше различен от това, което бе досега. Никога повече нямаше да може да гледа на другите през призмата на безчувственото си безразличие. Никога повече нямаше да може да имитира порядките им и да променя самоличността си, както му хрумне. Светлокосата куртизанка завинаги беше променила това.
Нощна птица запя някъде в леса. Носилката я нямаше. Аракаси тръгна. Замисли се дали противникът му в играта на интриги, Чумака от Анасати, също е притежавал тази слабост на човешката природа и е живял без любов. И щеше ли неговата новооткрита уязвимост да го остави открит за атака от човек със свръхестествена дарба за шпионския занаят, човек, който е безмилостен враг на Мара?
Потръпна. Нощните същества сякаш му се присмиваха. Изпитал за няколко минути повече мъка, отколкото бе познал през всичките си години живот, изтощеният, уплашен и в същото време ликуващ Майстор шпионин забърза напред към бъдеще и цел по-страховити дори от онова, което оставяше зад себе си.
Мъглата се вдигна.
Аракаси вървеше през речния квартал на Джамар. Беше уморен — не, беше капнал. Макар да се беше отървал от всякакви признаци за преследване, не смееше да спре за отдих. Тонгът беше някъде зад него, убийците го следваха като кучета дивеч. Щяха да го изгубят в този град, между десет хиляди непознати, но щяха да обърнат по другата си следа — уликата, която водеше до сестрата на Камини. Разполагаше едва с няколко дни, преди да намерят Камльо.
Мара бе в Имперския дворец и той щеше да изгуби скъпоценната преднина, която беше спечелил. Най-бързата платена носилка, с два допълнителни екипа бегачи, го беше пренесла от Онтосет до Джамар за седмица. Не можеше да спи заради друсането, но изтощеното му от лекарства тяло беше изпадало в ступор за няколкото часа на ден, през които носачите почиваха.
Сега, шест дни след като беше убил обаджана, се беше разплатил с изтощените носачи при входа на главния пазар на Джамар, след което се бе слял с тълпата. Джамар беше най-оживеният търговски пункт в империята и пристанищният квартал бе малка общност сам по себе си — тук морските кораби се срещаха с речни съдове. Аракаси намери едно просяче, седнало пред публичен дом, още затворен в този ранен час. Вдигна пред очите му раковина на стойност сто центи — повече богатство, отколкото момчето можеше да изпроси за цяла година.
— Кой е най-бързият път нагоре по реката?
Момчето скочи на крака и с жестове посочи, че е нямо. Аракаси го подкани да му покаже и момчето го заведе до един малък кей и му показа с жестове, че точно това е мястото, което търси. Аракаси му даде раковината.
Сделката не остана незабелязана за лодкаря, който отначало беше взел мръсния мъж за поредния просяк. Като видя раковината обаче промени преценката си и се усмихна широко.
— Бърз превоз нагоре по реката ли търсите, господине?
— Да. Трябва да стигна бързо до Кентосани — каза Аракаси.
— Моята лодка е най-бързата в града, господине. — Лодкарят гордо посочи ниска лодка с малка каюта, вързана до кея. — Речната господарка. Четири пейки за осем гребци и хубаво платно.
Аракаси я огледа преценяващо. Можеше да не е толкова добра, колкото се хвалеше собственикът й, но щеше да загуби всичкото време, което можеше да спечели, докато търси друга, която можеше да се окаже малко по-бърза.
— Изглежда добра — каза сдържано. — Гребците на борда ли са?
— Разбира се — отвърна капитанът. — Чакаме един търговец от Пеш, който иска превоз до Сулан-Ку. Той нае каютата, господине, но ако сте готов да се возите на палубата, може да се настаните в нея от Сулан-Ку до Кентосани. Цената обикновено е петстотин центи, но след като ще сте само за половината път, ще ви взема триста.
