Аракаси бръкна в един таен джоб в ръкава си и извади къс сребро с големината на палеца му. При блясъка на метала, повече богатство, отколкото който и да е лодкар можеше да очаква да види на едно място, капитанът се ококори.
— Ще взема каютата — каза Аракаси твърдо. — И тръгваме веднага. Търговецът от Пеш да си уреди друг превоз.
Каквито и морални възражения да можеше да има капитанът, те замряха в устата му. Предлагаха му несметни богатства, така че той бързо качи Аракаси на борда, за да не би пренебрегнатият търговец да се появи и да се развика възмутено.
Зеленият корпус на Речната господарка беше боядисан немарливо, но нямаше гнило или други признаци за небрежност. Капитанът очевидно я поддържаше здрава.
Каютата — ниска колиба насред палубата — се оказа достатъчно голяма за двама души. Бе тъмна и вмирисана на масло за лампи, смесено със задържалия се парфюм от предишния пътник. Прозорчетата бяха покрити с копринени завески и възглавничките бяха изтъркани, но Аракаси беше пътувал и в по-лоши условия.
— Ще свърши работа — каза той. — Значи, държа на едно: никой да не ме безпокои. Всеки, който влезе тук, преди да стигнем Кентосани, ще умре.
Аракаси не беше първият странен пътник, когото собственикът на лодката беше качвал, а предвид цената, която бе платил, нямаше никакви възражения по условията.
Аракаси седна и извади дневника на тонга. Сега, след като имаше първата възможност да огледа страниците, започна да проучва шифрованите записи. Но странните знаци се размиха пред очите му. Навел глава над пожълтелия пергамент, той потъна в уморен сън.
Събуди се на половината път до Свещения град. Беше спал два дни и една нощ. Похапна от кошницата с плодове, оставена сигурно за търговеца от Пеш, и започна да разнищва шифъра на тонга. Беше хитър код, но не и над дарбата на Аракаси да решава загадки, и то при положение, че нямаше нищо друго за правене още три дни. Видя четири колони и предположи, че всеки запис е съставен от четири вида информация: датата на договора, уговорената цена, името на обекта и името на лицето, купило договора. Всички, освен последните няколко бяха с отметки.
Аракаси прегледа назад по записите, докато не откри още един без отметка. Предположи, че е името на Мара от Акома и на лицето, платило цената, Десио от Минванаби. Друг без отметка, още по-назад по редовете, щеше да е пак името на Мара, с бащата на Десио Джингу до него. Сравняването на буквите разкри, че кодът представлява сложно заместване, с ключ, който се променя при всяка употреба.
Четири часа Аракаси проучва страниците, като опитваше едно решение, после друго, после трето. След ден и половина работа започна да различава шаблона на промяната.
Докато стигне до Кентосани, беше превел дневника и го беше прегледал целия няколко пъти. Взе перо и хартия от капитана и направи за Мара ключ, без да преписва текста, за да не би дневникът да попадне в други ръце. Но отбеляза един запис, който бе разкрил с известно притеснение, заради изводите от него, изискващи вниманието на Мара.
Когато лодката стигна до Свещения град, Аракаси скочи на кея още преди собственикът да е привързал съда и изчезна сред гъстата тълпа. Спря се само колкото да се сдобие с подходящо облекло и се запъти към двореца. Там извести за пристигането си и изтърпя мъчителното чакане с Имперските стражи, докато съобщението му стигне до лейди Мара. Ако имаше повече ум или време, можеше да измисли начин да стигне по-бързо до нея. Но свитъкът, който носеше, беше твърде важен и той не можеше да рискува бъде убит като платен убиец от Имперските бели.
Когато най-сетне го заведоха при Мара в личната й градина, тя му се усмихна. Беше натежала още повече от бременността.
Лек ветрец разнесе прах по камъните между сандъчетата с цветя. Началникът на шпионите се поклони.
— Господарке, задачата е изпълнена.
Промяната в гласа му не остана незабелязана. Мара го погледна по-внимателно, махна на слугите да напуснат и го покани да седне.
Аракаси се подчини и връчи на господарката си увит в коприна вързоп. Тя го отвори и видя свитъка с червените ленти и печата с цветето на Хамой.
— Унищожен ли е тонгът?
Аракаси отвърна с необичайна умора:
— Почти. Остана за разрешаване един дребен проблем.
Мара погледна шифъра, видя ключа и остави настрана дневника, за да го проучи по-късно.
— Аракаси, какво не е наред?
Началникът на шпионите заговори с усилие.
— Открих… нещо за себе си… по време на това пътуване, господарке. — Пое дълбоко дъх. — Може би вече не съм човекът, който бях доскоро… Да, наистина не съм човекът, който бях доскоро.
Мара потисна импулса да го погледне в очите. Не се опита да отгатне съмненията му, а го изчака да продължи.
— Господарке, в момент, в който сме най-затруднени, от Събранието и от Джиро от Анасати… не съм сигурен дали съм подходящ за задачите, които ни предстоят.
Мара докосна ръката му с нежност.
