На златния трон, под пластове изящни мантии и короната от пера, Ичиндар изглеждаше твърде изнурен и отслабнал за мъж само на трийсет. Денят бе изпълнен с напрегнати решения и съветът не беше приключил. Веднъж седмично императорът провеждаше Ден на молбите, в който от изгрев до залез беше на разположение на народа си. Трябваше да седи в официалните си одежди и да дава преценки чак докато се стъмни и жреците запеят вечерните химни. Някога, когато Военачалник ръководеше Съвета, Денят на молбите беше церемониален. Просяци, низши жреци, хора от простолюдието с дребни жалби — всички те се бяха събирали, за да чуят мъдростта на владетел, който споделяше тайнство с боговете им. Ичиндар често беше задрямвал в стола си, докато жреците действаха като негов глас и раздаваха помощи и съвети.
Нещата обаче се бяха променили. Сега молителите, идващи за аудиенция, често бяха благородници и много пъти врагове, които се стремяха да отслабят, присвоят или разбият имперското управление. Сега Ичиндар седеше напрегнат на трона и играеше смъртоносната Игра на Съвета със знанието, че залогът е собственото му върховенство. Вечерта винаги го заварваше изтощен и той често дори не можеше да си спомни името на съпругата, избрана да споделя ложето му тази седмица.
Днес не смееше да сведе глава повече от най-леко кимване, за да не би тежестта на официалната корона да огъне врата му. Перна с дългите нокти на напрашените си с позлата пръсти към жената, която седеше на белозлатната възглавница в нозете му.
— Лейди, не трябваше да си тук, а да си почиваш в прохладните градини до пеещите фонтани.
В напреднала бременност и толкова уморена, че кожата й изглеждаше прозрачна, Мара отвърна с усмивка:
— Ако се опиташ да ми заповядаш, ще накърня авторитета ти, като откажа да напусна.
Ичиндар скри усмивката си зад обсипаната си с перли висока яка.
— И ще го направиш, защото си непоносимо упорита. Когато те провъзгласих за Слуга на империята, създадох чудовище.
Усмивката на Мара изчезна, щом тя извърна глава към пода, където бе застанал следващият молител. Очите й станаха твърди като скъпоценен метал, а ръката й на ветрилото в скута се стегна и побеля.
Ичиндар проследи погледа й и измърмори нещо, което можеше да е богохулна ругатня. Един от жреците се извърна притеснено, а после бързо се обърна с лице напред, щом гласът на императора прокънтя в сводестата зала.
— Лорд Джиро от Анасати, знай, че имаш ухото на боговете чрез нашето ухо. Небесата ще чуят молбата ти и ще отговорим. Стани. Имаш разрешение да говориш.
Гласът му издаде раздразнението му. Лешниковокафявите му очи бяха ледени, докато гледаше как лорд Анасати се изправи от раболепния си поклон и застана до перилото: преценяващият му поглед бе вперен напрегнато в златния трон и също тъй в жената, която седеше пред него, в нозете на императора. Джиро направи нов поклон. Макар да спазваше формите на дворцова вежливост, стриктното им изпълнение им придаваше нещо подигравателно.
— На имперския подиум има компания днес — започна той и се обърна към Мара. — Как си, лейди Акома, Слуга на империята? — Устните му се изпънаха в нещо, което приятел можеше да вземе за усмивка. Един враг знаеше по-добре.
Мара усети как я побиват ледени тръпки. Никога преди бременността не я беше карала да се чувства безпомощна. Сега, под хищния поглед на Джиро, усети тромавата си тежест и това я изнерви. Все пак не изгуби самообладание и не захапа стръвта.
Гласът на Ичиндар наруши последвалата пауза, докато лейди Акома и лорд Анасати се гледаха напрегнато. Колкото и отслабнал и изнурен да беше императорът, авторитетът му беше реален, осезаемо излъчване на сила дори в огромната зала.
— Ако си дошъл при нас като молител, лорд Джиро, не хаби времето ни с празни светски приказки.
Винаги безупречен, Джиро отхвърли небрежно упрека с блясък на злато. Носеше метални пръстени, единственото му увлечение, излагащо на показ богатството му. Останалото в облеклото му беше скромно.
— Господарю — възрази той с изящна фамилиарност. — Аз наистина идвам като молител. И поводът ми, трябва да призная, е светски.
Мара устоя на подтика да помръдне притеснено на възглавницата си. Какво ли беше намислил Джиро? Фамилиарният му тон сам по себе си беше обида към Небесната светлина, но не такава, която можеше да бъде отбелязана, без да посрами достойнството на Ичиндар. Да се реагира на арогантността на Джиро означаваше да му се даде тежест като на човек. Никой, който седеше на божествен трон, не можеше да признае такава дребна обида.
Небесната светлина запази ледено мълчание. Обсъжданата тема трябваше да бъде поставена от Анасати.
Джиро кривна глава, сякаш едва сега спомнил си истинската цел, за която е дошъл. Лицето му много дискретно се изкриви в похотлива усмивка и единият клепач многозначително се спусна в намек за намигване.
— Дойдох, защото съм чул много слухове, засягащи прочутата красота на дъщеря ти Джеиля. Моля за благодеяние, господарю, да споделите радостта си от нея със своя народ. Моля да й бъда представен.
