— Аракаси, винаги съм се възхищавала на твоята изобретателност и съм се развеселявала всеки път, когато се появяваше тайнствено с най-различно облекло. — Изгледа го сериозно под външно шеговитата топлота. — Но за всяко чудновато облекло имаше история, мисия, в която бе понесъл опасности и болка.
— Едно момиче умря — промълви Аракаси.
— Какво момиче?
— Сестра на друго момиче. — Той се поколеба, болезнено неуверен в себе си.
— Важно ли е за теб това друго момиче?
Аракаси се загледа в зеленото небе над градината, спомнил си едно лице, което сякаш преливаше от това на опитна куртизанка в лице на издъхващо уплашено момиче.
— Не знам. Никога не съм познавал друга като нея.
Мара помълча.
— Често съм казвала, че ти се възхищавам повече, отколкото на всички, които ми служат. — Очите й се взряха в неговите. — Но от най-близките ми служители ти винаги си изглеждал човекът най-малко нуждаещ се от любов.
Аракаси въздъхна.
— Всъщност, господарке, аз също мислех, че не се нуждая от любов. Сега обаче се чудя.
— Струва ти се, че Началникът на шпионите на Акома не може да си позволи връзка, така ли?
Аракаси кимна енергично.
— Да. Не може. Което ни поставя пред проблем.
— Колко сериозен проблем?
Аракаси стана, сякаш ако овладееше неспокойствието си, това щеше да облекчи вътрешния му смут.
— Единственият човек, за когото бих повярвал, че има нужното умение да те опази в безопасност на мое място, е, за съжаление, точно този, който се опитва да те унищожи.
Мара го погледна с весела искра в очите.
— Чумака от Анасати?
Аракаси кимна.
— Да. Трябва да продължа да издирвам агентите му и да ги унищожа.
— А този недовършен проблем с тонга?
Аракаси разбра, че държи да й разкаже цялата история, тъй че й каза за пътуването си на юг, довело до смъртта на обаджана. И за риска, който представлява за тях куртизанката Камльо.
— Докато хамоите хранят някаква надежда да си върнат дневника, ще измъчват и убиват всеки, когото заподозрат, че има информация. Само след като честта им бъде компрометирана публично, ще започнат да вехнат и мрат. Този свитък е единственото им средство да потвърдят с кого са сключвали договори за убийство. Щом се разчуе, че е бил откраднат, всеки може да заяви, че му дължат смърт, а те няма да имат с какво да докажат, че е лъжец. Нещо повече, дневникът е тяхното натами и отсъствието му показва, че Туракаму вече не гледа благоприятно на усилията им.
Аракаси пъхна пръсти в пояса си. Помълча да подбере думите си и добави:
— След като прегледаш записите, ще се погрижа всеки търговец на слухове в Свещения град да научи за кражбата. Щом се разчуе, тонгът ще се разпилее като дим.
Мара за пореден път не се отклони от същинския проблем.
— Тази куртизанка. Тя… предизвика такава промяна в теб, нали?
— Може би. Или навярно е само симптом за това. Все едно, тя е… опасност за сигурността ти, господарке. От благоразумие би трябвало да… замълчи.
Мара го гледаше мълчаливо. После взе решение.
— Иди и я спаси от тонга — заповяда му тя. — Ще замълчи, щом я поставиш под закрилата на Акома.
— Ще са нужни твърде много пари, господарке. — Едва успя да прикрие облекчението и смущението си зад изказаната практична загриженост.
— Повече, отколкото си искал досега ли? — каза Мара насмешливо. Аракаси беше най-скъпо струващият й слуга през годините и щедрите средства, които му бе отпускала, й печелеха много упреци от страна на Джикан.
— Това не е нещо, което правя за Акома — отвърна той и скритата молба някак проби през желязното му самообладание. Не беше увереният слуга, а молител. Мара го беше виждала в това състояние само веднъж, когато я молеше за разрешение да сложи край на живота си с меча. Стана и стисна ръката му.
— Ако го правиш за себе си, правиш го и за Акома. Това е волята ми. Иди при Джикан. Той ще ти осигури всичките средства, които са ти нужни.
Аракаси понечи да заговори, но не намери думи. Затова само се поклони и промълви:
— Да, господарке.
Щом той тръгна Мара се замисли за последствията. Поемаше риск, че бе решила да пощади куртизанката. След това помисли с горчивина, останала от предишни загуби, какво бъдеще би имал всеки човек, ако не отстъпва пред сърдечните проблеми.
Светлината грейна през купола, обагри като пламък златния трон и хвърли триъгълни петна по пирамидалния под. Дванайсет нива надолу огря мраморните подове и блесна по перилото, където молителите идваха и коленичеха за аудиенция с Небесната светлина. Въпреки ветрилата от пера, развявани от малките момчета роби, в тройната зала на императора беше задушно. Висшите служители се потяха под пищните одежди. По-младият от двамата, лорд Хопара, седеше неподвижно. Беше твърде горещо дори да се размърда. Старият лорд Фрасай се беше отпуснал на възглавницата си и от време на време клюмаше, сякаш се бореше да прогони съня.
Петимата присъстващи жреци мърмореха и поклащаха кадилниците си, добавяйки миризмата на тамян към душната атмосфера.
