Отново се опита да изхвърли от мислите си ужаса от разрушенията, причинени от Миламбер на Имперските игри. Варварският Черен халат беше непокорен, дори упорит, беше чула. Самото Събрание го беше прогонило след действията му, нарушили Небесния ред с искането робите да бъдат освободени. Хрумна й, че може би този Миламбер гледа на живота по същия чудат начин като любовника й Кевин… че животът означава повече от честта и че религията не управлява живота на хората, а предлага напътствие. Намръщи се. Щом Миламбер беше сметнат за ренегат от своите, не можеше ли да й помогне в сегашната й дилема?
Тласната от вдъхновение, Мара плесна с ръце. Момчето, назначено от слугите й за неин роб бегач, се появи на вратата, светлокосо хлапе едва ли на повече от десет години. Беше повишено от пастирче до домашен роб и все още се чувстваше неловко в униформа. Мара забеляза, че трепери от благоговение, докато й се покланя.
Съжали го, но пък синовете й бяха буйни момчета и тя знаеше колко трудно е да научиш някого на покорство. По-добре беше, че е кротък.
— Кализо — каза строго. — Ела тук.
Момчето се изправи, цялото остри колене и ококорени очи. Приближи се към нея и непохватно се спъна в ръба на килима. Сандалите му бяха нови, с все още твърди подметки.
Мара взе направено от чо-джа бонбонче от вазата до писалището си, подхвърли му го и се усмихна, щом момчето се отърва от непохватността си и го улови.
— Кализо, можеш ли да ми кажеш кога тръгва следващият товар коприна за Равнинния град, за износ в Мидкемия?
— Следващата седмица, господарке — изфъфли момчето заради бонбона в устата си.
Мара помисли за миг, после посегна за перото. Пръстите й леко трепереха.
— Имам писмо, което трябва да замине с представителя. Доведи го тук, защото трябва да поговоря с него.
— Веднага, господарке.
Момчето се поклони, обърна се и напусна с бързина, която оправдаваше назначаването му на новия пост. Мара припряно написа кратко писмо, адресирано до Миламбер, Магьосник, Островното кралство, Мидкемия. Докато капеше восъка и удряше фамилния печат, се зачуди дали това няма да й донесе гибел.
Търговският пълномощник по коприната дойде и опасенията й отстъпиха пред необходимостта да му даде указания, при което той се разтрепери. Явната му нервност разплака малката Касуми и Мара извика дойката. Джъстин захвърли кредата си и гръмко заяви, че е огладнял. Прав и гъвкав, докато Аяки беше здрав и набит, скочи на крака и предизвика Кализо на бягане до кухните. Мара кимна на малкия роб да го освободи и той се ухили — надпреварата изобщо не го притесняваше. Щом двете момчета изхвърчаха навън, Мара почти очакваше да чуе възмутения грак на Накоя… но онези дни си бяха отишли завинаги.
Слънцето вече се спускаше на запад и Мара повика един слуга да отвори параваните. Години бяха минали, откакто беше виждала птици шатра да летят по залез-слънце над земите на Акома. Смятани за щастлив символ на дома й, те бяха източник на радост за нея, докато поздравяваха идващата нощ като в празничен ритуал на полет и песен. Докато очите й следяха танца на птиците на фона на обагрените в злато облаци, отново помисли за съпруга си. Не беше взел никакви конкубинки, нито беше повдигнал повече въпроса с разочарованието си от пола на Касума. Мара подозираше, че проблемът е отложен съзнателно. Единственото споменаване от Хокану съдържаше обещание за задълбочен разговор след връщането му от именията. Лодка, беше казал, само с тях двамата вътре и поднос с лека вечеря и вино са, в спокойни води. Никакви роби, никакви слуги, само фенер и самият той на греблата. Това, че оставяше въпроса неразгледан, говореше много за неудобството му. Мара отпусна брадичка на ръцете си и въздъхна. Каквото и да имаше да каже, щяха да минат месеци, преди да се срещне със съпруга си, било на вода или на суша. Всичко вече бе направено и беше готова да замине на пътешествието си, за да потърси защита от Събранието. Единственото, което я задържаше, беше последно обсъждане с Аракаси, който трябваше да дойде всеки момент.
Много по-късно, когато звездите бяха осеяли небето, където бяха летели птиците шатра, един слуга я извести, че опърпан странстващ поет е дошъл да помоли за милостта на Господарката.
Мара вдигна очи от ръкописа, който четеше.
— Каза ли, че иска да ми рецитира стихове в рима со-му-та?
Слугата се намръщи: терминът бе недостъпен за скромното му образование.
— Да, господарке. Каза, че ги харесвате. — Намръщи се. — Май трябва да го отпратя. Много е дрипав.
Лицето на Мара се огря от усмивка.
— Много дрипав, некъпан и може би води и жена?
Слугата се ококори.
— Познавате го?
— И още как. — Мара нави свитъка, който четеше. — Доведи ги.
Слугата се поклони.
— Твоя воля, господарке.
След малко поетът и жената влязоха в кабинета. Аракаси носеше мантия, която изглеждаше скроена от проядени от молци одеяла и обшита с пискюли, откъснати от мръсен килим. Спътничката му беше скрита под кърпен избелял халат украсен някога с пайети от раковина. Краката й бяха мръсни, а сандалите опърпани.
Мара плесна с ръце на слугите.
