— Вода. Кърпи, сапун и дрехи от раклата ми, хубави и чисти. — Надникна под качулката на конкубинката и зърна кичур блестяща коса, толкова тежка и гъста, че сякаш бе изпредена от мед на червена пчела. — И да са зелени — добави и се усмихна на Аракаси. — Колко голям поднос с вечеря желаеш? Изглеждаш прегладнял, както винаги. — Вдигна пръст, щом Началникът на шпионите си пое дъх да отговори. — Стиховете може да почакат, първо трябва да се освежите.
Аракаси се поклони и смъкна качулката си. Личеше му, че е изтощен и го крепи само желязната му воля. След него и жената свали халата си и щом видя как я гледа Аракаси, Господарката на Акома разбра всичко.
— Ти трябва да си Камльо — обърна се тя към момичето. — Добре дошла.
Момичето понечи да се смъкне в дълбокия поклон, обозначаващ низшия й ранг, но Мара леко поклати глава и с бързия си рефлекс Аракаси подхвана Камльо за лакътя и спря унизителния израз на раболепие.
Тя понечи да се дръпне, но Аракаси й заговори кротко:
— Господарката откупи свободата ти, не службата ти. Договорът ти си е твой, можеш да го скъсаш или препродадеш, както пожелаеш. — Ловките му ръце внимателно свалиха качулката на долната й роба и се видя лице със секваща дъха красота и светли очи, искрящи от негодувание.
Мара едва потисна подтика си да потръпне от ужас — толкова много момичето й напомни за една друга куртизанка и шпионка, Теани, която се беше опитала да я убие.
— Богове — промълви тя тихо. — Боговете дано са милостиви. — Думите бяха за Аракаси и изтерзаната жена, която беше спасил от участта да бъде употребявана като вещ.
Камльо заговори с тих и сдържан, съвършено овладял затаената омраза глас.
— Бих искала да чуя това обещание от Господарката, чиито центи ме откупиха.
Мара овладя гнева си от тази наглост.
— Можеш да се довериш на моя слуга Аракаси като на мен по този въпрос. Камльо, аз също му дължа живота си. Приемам този дар от него с радост. Той може да те е намерил, дете. Но никога не забравяй: аз откупих робството ти. Не си доведена тук като награда за службата му. — Напрегнатите очи на момичето блеснаха. Мара въздъхна и продължи: — Ти принадлежиш на себе си, Камльо. Заради теб аз имам син и дъщеря, които могат да оцелеят и да получат наследството си. Благодарността ми е безусловна. Можеш да напуснеш Аракаси, да напуснеш тези имения и да тръгнеш по своя път още сега. Ще ти осигуря достатъчно богатство, за да се установиш в занаята си, като търговка, или просто да живееш в скромно удобство до края на живота си. Или можеш да използваш дара като зестра, ако решиш да си потърсиш съпруг. Но ако пожелаеш да поемеш служба при мен, ще се радвам да останеш.
Последва тишина. Пръстите на Камльо се свиваха и отпускаха на опърпания плат на дрехата й. Не се усмихна, нито се отпусна облекчено, стоеше настръхнала като хванато натясно животно. Мара се взря във враждебните й, студени като драгоценни камъни очи и попита:
— Какво е желанието ти, Камльо?
Камльо явно не вярваше на чуждата добрина. Очите й блестяха твърде ярко, а държането й издаваше непокорство.
— Добра слуга, Велика господарке, бих предпочела да съм сама. Не искам красива роба, а грозна. Не искам да ме гледат мъжки очи. Искам постеля и стая само за мен.
— Ще получиш каквото искаш — каза Мара. Повика личната си слугиня Миса, която от много години бе на служба при Акома, и й нареди да заведе Камльо в стая за гости и да я настани удобно. След като момичето излезе и слугата, влязъл с легени за миене и кърпи, помогна на Аракаси да се освежи, тя покани главния си шпионин да се настани удобно.
Той наистина беше изтощен. Очите му бяха хлътнали, измъчени, устата му бе изкривена в тъжна ирония. Каза тихо:
— Благодаря, господарке.
Мара го погледна с жал.
— Толкова много ли означава тя за теб?
Главният шпионин събра длани под брадичката си — стар навик и жест, който издаваше, че му предстои да даде трудно обяснение.
— Тя ме промени. Когато я гледам, виждам майка си понякога. Когато заговори, ми напомня за сестра ми. И двете можеха да са зли, когато искаха да нараняват. — Помълча и добави: — Обвинява ме за смъртта на сестра си. Съвсем справедливо всъщност.
Мара махна на слугата да поднесе храна и когато останаха сами, заговори на Аракаси:
— Никога не си споменавал за семейството си.
Блесналият му поглед не издаде готовността му да се защити.
— Няма много за споменаване. Майка ми беше жена от Тръстиковия живот, съсипана от болест, изтощена, накрая умря от занаята си. Сестра ми последва стъпките й. Умря на осемнайсет, от ръката на разгневен клиент.
— Съжалявам — промълви искрено Мара. Трябваше да се е досетила, след като Аракаси толкова залагаше на верността си към дома, че е бил роден в безчестно семейство. — Как стигна до службата си при Тускай?
