— Трябваш ми, за да прикриеш следите ми с хитрост. Също така искам да преровиш имперските архиви за исторически текстове, които биха могли да ни покажат какви обстоятелства са довели до тайнствения ни мирен договор с чо-джа.
Аракаси спря да дъвче. Очите му изглеждаха дълбоки като ями.
— Какво има? — попита Мара. — Страх те е да оставиш момичето ли?
— Не. — Началникът на шпионите избута назад кичур тъмна коса. Плитката на поета до слепоочието му се беше измъкнала, виолетовата лентичка, която я стягаше, бе опърпана и избеляла от слънцето. — Вече не съм най-добрият за тази работа, милейди. Сърцето ми вече не е безскрупулно.
— А било ли е изобщо някога? — контрира Мара.
Аракаси я погледна с наранен поглед, който Мара бе виждала досега само веднъж, когато бе повярвал, че я е провалил и е виновен за смъртта на старата Накоя.
— Да, господарке. Да, беше. Някога щях да позволя Камльо да умре от ръцете на тонга без угризения. Като се върнах за нея, увеличих риска за теб. Приложих известно убеждаване и значителни средства, за да я измъкна. Прехвърлянето на договора обаче беше твърде публично.
Мара се замисли за тежестта на признанието му. Загледа се за миг в чашата си с вино, едва докоснато и вече стоплено в мекия вечерен въздух.
— Нямаме кого другиго да пратим — отрони накрая и скри от него цената на това доверие. Имаше да мисли за Джъстин и Касума. Ако, както бе намекнал Фумита, Събранието се въздържаше да я унищожи само защото беше Слуга на империята, трябваше да намери закрила за децата, иначе щяха да са безпомощни и негодни за нищо, освен да бъдат кукли за прищевките на Черните халати, след като тя си отидеше.
— Аракаси, ще ти кажа нещо, което ми намекна царицата на чо-джа. Ами ако не традицията е задържала империята статична през всичките тези хиляди години? Ако нашият народ се е стремял към растеж и промяна, но му се е пречело? Ако Играта на Съвета, нашето кърваво, жестоко наследство на честта, не е била постановена от боговете, а е била използвана като хитрина, която да ни държи на едно място?
Лявата вежда на Аракаси трепна.
— Твърдиш, че си набожна, господарке — каза той тихо. — Знаеш обаче, че това, което казваш, е ерес.
— Допускам — отвърна Мара, — че нашите Велики са правили повече, отколкото само да пазят имперския мир. Ако правилно съм разбрала царицата чо-джа, Събранието е държало цялата ни култура в стагнация. Черните халати са тези, които са ни възпирали от промяна — не богове, не традиция и не нашият кодекс на честта. Затова се намесиха между Акома и Анасати. Защото аз предизвиках твърде много промяна, имам твърде голямо влияние върху императора и като Слуга в твърде голяма степен се превърнах в талисман за късмета на хората. Ако това, което си мисля, е вярно, то магьосниците не само се надяват да наруша забраната им да водя война с Джиро. Те зависят от това. Някои може дори да кроят планове да го предизвикат. Чакат каквото и да е оправдание, за да се намесят и да ме унищожат.
Лампата примига от лекия вятър, лъхнал през паравана, и Аракаси заприлича на сянка, изсечена от тишина.
— Хокану никога няма да се откаже от честта и да позволи убийството на баща му да остане неотмъстено.
— Точно така — почти прошепна Мара. — Това би означавало да се очаква твърде много дори от мъж, отгледан от напредничав мислител, какъвто беше осиновилият го баща. Кръвният му баща, Фумита, почти го предупреди на погребението на Камацу. Вярвам, както и Хокану, че Събранието е знаело за договора на Джиро с убийците тонг. Не се намесиха да го спрат. Съзнателно. Искат да загина и родословната ми линия да свърши. А рано или късно съдбата ще им осигури повод.
Фитилът лумна по-ярко. Аракаси седеше взрян в стъклената си чаша, с неразгадаеми обсидианови очи.
— Значи искаш да преровя имперските архиви и да прикрия отсъствието ти, докато пътуваш извън империята в търсене на отговори. — Пръстите му възбудено забарабаниха по пода, докато продължаваше да разсъждава на глас. — Искаш го не за Акома или Шинцаваи, а за народа на държавата, чиято кауза прие като своя.
— Разбираш. — Мара взе гарафата и напълни отново чашите. — Правя каквото правя не само заради своето име и заради предците ми. А защото тая надежда, че робите може един ден да са свободни и че момчета, каквото си бил ти, и момичета като Камльо, може да имат шанса да печелят чест с личните си достойнства.
— Голяма задача. Поздравявам те, господарке. — Аракаси отпи глътка вино. На лицето му се бе изписало възхищение. — Веднъж казах, че би ми се искало да мога да последвам твоя път към величие. Бях арогантен и самодоволен като човек, които се гордее, че решава загадки. Сега не искам нищо повече от дом и жена, която да се усмихва и да ми дава радост. За жалост това не подпомага работата на един Главен шпионин, който трябва да действа само с разум.
Мара му отвърна с усмивка, която смекчи закоравялото й от изпитанията и годините лице:
— Значи след като разберем как да надвием Великите, ще трябва да те назначим на нов пост.
Аракаси се засмя криво.
