— Хотаба ли? Празноглав е той, но аз си го обичам. Заплашва ме, че ще ме набие, та да млъкна, от четирийсет и две години, почти от деня, в който ме метна на рамото си и хукна през хълмовете да избяга от баща ми и братята ми. Но още не ми е посягал. Ние турилците си падаме по големите заплахи и обиди, Мара. Хвалбата за нас е изкуство и една добре пресметната обида печели на оскърбения възхищение вместо насмешка.
Едно младо момче им донесе кифли и греян сайдер. Мирана погледна плувналите в тъмни кръгове очи на Мара и поръча и вино.
Стоплена от виното, но с плувнали в студена пот от притеснение ръце, Мара се ядоса. Докато си бъбреше тук за глупости, къде беше Камльо? Какво щеше да стане със Сарик, Люджан и воините й? Още по-лошо — дали Хокану изобщо имаше представа къде е заминала след деня, в който бе напуснала именията на Акома за посещението в храма на Туракаму? Заминаването й тогава приличаше на сън, толкова отдалечени изглеждаха имперските дела от това място с неговите гръмогласни горделиви мъже и облачни планини.
— Защо дойде тук да търсиш магьосници? — попита Мирана с внезапна смущаваща прямота.
Мара се сепна и едва не изтърва глинената чаша с последните капки вино. Небрежният разговор, изведнъж осъзна тя, беше само за печелене на време. Нямаше причина да крие повече истината.
— Научих през годините, че Събранието на магьосниците държи клуп на гърлото на културата на империята. Нашите традиции поддържат несправедливости, които бих искала да променя. Въпреки че магьосниците забраниха кръвната вражда на дома Акома с дома Анасати, санкциите не се поддържат честно над двете страни. На Анасати бе позволено да уредят убийства на съюзници на моите хора. Бащата на съпруга ми беше убит. Доказа се вече, че едиктът на Великите срещу възмездие от страна на Акома е преструвка, повод да се прикрие истинският проблем. Аз искам да променя нещата и заради това и аз, и децата ми сме застрашени.
— Значи висшите ти цели всъщност са просто желание за оцеляване?
Мара погледна твърдо старата жена, разбрала, че умът й е остър като на лейди Исашани.
— Може би. Мисля обаче, че щях да направя същото в интерес на моя народ дори моят дом и любимите ми да не бяха изложени на риск…
— Загърбваш вашите земи и идваш в Турил — прекъсна я Мирана. — Защо?
Мара завъртя почти празната чаша в изнервените си пръсти.
— Чо-джа ми намекнаха, че трябва да тръгна на изток. Един магьосник от Низшия път ме насочи да търся отговори тук. Дойдох в Турил, защото родът ми ще загине, ако не намеря отговори, и защото съм видяла твърде много нещастия в името на политиката и на Играта на Съвета — много обичани от мен хора са в залите на Червения бог заради нашето властолюбие. Несправедливостта и убийствата няма да спрат, ако на Събранието се позволи да надделее над императора и да възстанови поста Военачалник.
Мирана като че ли се замисли, забила поглед в осеяната с трохи маса. Най-сетне стигна до някакво вътрешно решение и каза:
— Ще бъдеш изслушана.
На Мара не й остана време да гадае как смята Мирана да повлияе на съвета. Нито пък видя да се разменя иди праща някакъв знак, но в следващата минута платнището на вратата се отмести и лъхна леден въздух. Три от лампите, осветяващи празната хлебарница, угаснаха от полъха.
Влезе стар планинец с тежко наметало. На светлината на останалата да гори единствена лампа чертите му бяха едва различими под сянката на качулката.
— Стани — прошепна настойчиво Мирана. — Покажи почит, защото да те изслуша идва калиане.
При непознатата чужда дума Мара вдигна вежди.
— Калиане са най-силните сред посветените в мистериите — обясни Мирана.
Загърнатата в наметало фигура се приближи и искрящ блясък издаде, че мантията на мага е обшита със скъпи пайети от сребро. Шарките сякаш оформяха руни или може би тотеми. Мара се поклони със същата почит, която щеше да покаже на Велик, дошъл да посети дома й.
Турилският маг не отвърна на поклона й с никакъв жест, освен че вдигна сбръчканата си ръка, за да отметне качулката си. Мара видя сребриста коса, вързана на плитки като на Мирана, но окичена с ритуални талисмани. Под подобната на корона украса се виждаше престаряло лице на жена.
Жена! Забравила за всякакво благоприличие, Господарката на Акома ахна.
— Вашето Събрание на магьосници допуска жени?
Старатй жена кривна глава и я изгледа ядосано.
— Нищо подобно на вашето Събрание нямаме в тази земя, слава на боговете, Мара от Акома.
Две жени се появиха на вратата на хлебарницата, но миг преди да влязат видяха чародейката, поклониха се припряно и излязоха заднешком. Платнището се затвори, но топлината сякаш се бе изцедила от стаята.
— Прости ми, Велика — почти заекна Мара. — Съжалявам, но изобщо не предполагах…
