Господарката на Акома се поколеба. Помисли да настои, че трябва да остане със служителите и хората си, за да следи поведението им като техен владетел. Но Мирана леко поклати глава, сякаш можеше да прочете мислите й.
Иаяпа заговори припряно на Сарик и той се наведе да я посъветва шепнешком:
— Върви, милейди. Тази култура не е като нашата и ти каза мнението си. Може би ще навредиш на каузата, за която дойдохме, ако останеш да настояваш. Иаяпа казва, че Мирана познава съпруга си добре. Смята, че трябва да я последваш, и аз съм съгласен с него.
Мара хвърли последен надменен поглед на Хотаба, давайки му да разбере, че действа по свои съображения, а не по волята му, а след това, изправила гръб, тръгна с Мирана към вратата.
Люджан се размърда да я последва, но Мара му махна да остане на мястото си. Никой от тях не беше в безопасност тук, сред тези варвари, а без оръжие никой воин не можеше да направи кой знае какво, за да я защити. Мирана, изглежда, разбра това, защото пак повиши глас:
— Остани тук с мъжа ми и го лъжи колко си свиреп в битка и в леглото, войнико. Няма да задържа господарката ти дълго. — Обърна се към Мара и добави: — Твоята млада слугиня няма да бъде докосната, бъди сигурна, докато този въпрос не се реши. — След това с изненадваща сила я хвана под мишницата и я помъкна навън.
Навън бе хладно. Мирана поведе Мара по улицата, където хлебарите привършваха дневната си работа, ако се съдеше по миризмата, а едно кученце ядеше корички хляб от ръката на момиче със сплетена коса. Мара си помисли за дъщеря си, която можеше така и да не порасте достатъчно, за да си има любимец, и се олюля.
Мирана я бутна напред.
— Без тия — каза й на цурански. — Достатъчно силна си, за да напуснеш отечеството си, да се опълчиш на Събранието и да дойдеш тук. Не ставай жертва на самосъжаление тепърва.
Мара я погледна изненадано.
— Какво те засяга моята съдба?
— Много малко — подхвърли небрежно Мирана. Тъмните й очи се впиха в Господарката на Акома, търсеха някаква реакция. Мара обаче не реагира и жената на вожда добави: — Много малко, ако беше като другите цурани, които познаваме. Но не си. Хотаба се увери в това, когато ти предложи сделката за слугинчето ти.
— Не е моя да я предлагам, дори заради възможността да спася от бедствие застрашената ми фамилия. Дадох й избор и тя остана с мен по своя свободна воля. Не е робиня…
Мирана сви рамене.
— Всъщност и според нашите закони не е твоя, за да я пазариш. Но господарите във вашата земя правят каквото си поискат с живота на своите слуги, роби и деца, ежедневно, и си мислят, че боговете са им дали това право.
— Така вярват — отвърна предпазливо Мара.
— А ти? — Въпросът бе рязък като удар на камшик.
— Не знам в какво вярвам — призна Мара и се намръщи. — Освен че като Слуга на империята поставих държавничеството над фамилната си кръв. Вече не мога да смятам своята кръв над тази на който и да е друг човек. Камльо е с мен заради клетва, която дадох на друг човек, да я закрилям като него. Честта ми не е по-малка от тази на човека, който ми довери безопасността й. Има чест в безразсъдното подчинение на традицията и чест, която е… нещо повече.
Погледът на Мирана беше пронизващ.
— Ти си различна — каза тя, колкото на Мара, толкова и на себе си. — Моли се на боговете ви тази разлика да е достатъчна, за да спечели свободата ви. Ще имаш подкрепата ми. Но никога не забравяй, че в Турил мъжете говорят по-свободно и са по-добронамерени, когато не присъстват жени. Земята ни е сурова и мъжът, който се покаже твърде мек, няма да опази жената, която си е отвлякъл.
— Друг мъж ще му я открадне, така ли? — попита Мара изненадано.
В усмивката на Мирана като че ли имаше някаква закана.
— Може би. Или още по-лошо — жена му ще напусне дома и огнището му и ще натъпче завивките му със сняг за глупостта му.
Въпреки тревогата си Мара се засмя.
— Правите това?
— О, да. — Мирана забеляза, че на гостенката й е студено, смъкна един от шаловете си и го загърна около раменете на лейди Акома. Миришеше на пушек. — Ела да идем в любимата ми хлебарница, тъкмо са опекли кифлите. Ще ти кажа какво още правим тук, освен да се преструваме, че взимаме перченето на мъжете ни на сериозно…
В хлебарницата беше топло и ухаеше приятно. Мара седна непохватно на един дървен стол — тук, при тези каменни подове, цуранските възглавнички не бяха практични. Помъчи се да се настани по-удобно на твърдото дърво и се примири с поредната вечер, запълнена с лек светски разговор. Също като жената на главатаря в Лосо, Мирана, изглежда, бе доволна да говори за какво ли не, докато съветът на градските старейшини продължаваше.
— Мъжете често са истински деца, не мислиш ли?
Мара с усилие се усмихна вежливо.
— В такъв случай твоят съпруг изглежда сръдливо дете.
Мирана се засмя, после въздъхна снизходително.
