Мара потръпна. Чувстваше се като в сън, толкова чуждо беше това място и така огромно. Като видение, твърде красиво, за да е реално. Тънките кули, хилядите ярко осветени прозорци и входове, ухилените тотеми и гъстото гъмжило на уличния живот — всичко внушаваше чувство за опасност, сякаш всеки момент, без да усети, щеше да бъде пометена в някой кошмар. Удивлението и безпокойството щяха да я задържат вцепенена, ако калиане не я беше подкарала напред със същата нетърпелива енергичност, каквато майка може да прояви към дърпащо се дете.
— Хайде! Кръгът на старейшините те очаква и няма да спечелиш мъдрост, ако ги накараш да чакат.
Мара залитна изтръпнала напред.
— Очакват ме? Как така?
Но Калиане нямаше търпение за безсмислени въпроси. Поведе Мара през тълпата. Минувачите ги гледаха, сочеха Мара, някои плюеха презрително. Цуранската гордост я накара да пренебрегне тези обиди като нещо под достойнството й, но нямаше съмнение, че тези хора я смятат за непримирим враг. Загложди я ужасната мисъл, че имперските лордове в презрителното си невежество бяха дръзнали да нарекат турилците варвари. Този град с неговите инженерни чудеса красноречиво доказваше обратното.
Обзета от любопитство въпреки срама, Мара попита:
— Защо моят народ никога не е чувал за този град?
Калиане я задърпа покрай един пъстро боядисан фургон, теглен от две опърничави кердидра и каран от сбръчкан старец с наметало на цветни кръпки. Носеше странен музикален инструмент и минувачите му подхвърляха монети и му подвикваха окуражително да посвири. Той им отвръщаше с ругатни, шеги и усмивки.
— Ако ваши хора чуят за това място, вашето Събрание ще ги убие, за да мълчат — отвърна хапливо Калиане. — Кулите, които виждаш, и всичко изсечено от скалата, е направено с чародейство. Ако ви беше разрешено да влизате в Града на магьосниците в Цурануани, можеше да видите такива чудеса. Но във вашата страна Великите пазят чудесата, които може да създаде силата им, за себе си.
Мара се намръщи. Спомни си за Миламбер и неохотата му да говори за опита си като член на Събранието. Беше видяла с очите си страховитите сили, които беше развихрил на Имперските игри, и се стъписа от извода, че клетвите, които е положил пред Събранието, трябва да са ужасно силни, за да принудят човек с неговото положение да пази мълчание. Нищо не знаеше за нравите на магьосниците, но от Хокану беше разбрала, че Фумита не е алчен човек. Могъщ и обгърнат в тайнственост, да, но не и човек, който би поставил егоизма над общото благо на империята.
Калиане, която сякаш умееше по някакъв свръхестествен начин да отгатва мислите й, сви рамене под тежкото си наметало.
— Не знам защо магьосниците във вашата страна са толкова потайни. Не всички от тях са лоши хора. Повечето просто са учени, които желаят само да изследват загадките на своето изкуство. Навярно в началото са основали своето братство, за да отблъснат някаква заплаха или да потиснат дивата опасна магия на ренегати, които са отказали да бъдат обучени на контрол или са използвали силите си за зло. Боговете само биха могли да кажат. Но и да е имало добри и смислени основания за такава посока на действие, времето ги е покварило. Това, че хиляди дъщери са били избити, за да се потиснат дарбите им, е напълно неизвинимо според турилския закон.
Смразена от ужасна възможност, Мара попита:
— Нима ще бъда съдена за злините на цяла Цурануани?
Калиане кимна и я прикова с поглед, който сам по себе си вдъхваше страх.
— Отчасти, лейди Мара. Ако желаеш помощта ни срещу Събранието, трябва да ни убедиш. Ако се задействаме, няма да е заради оцеляването на Акома, нито за твоя лична изгода, нито дори за това империята да стане по-добра държава. Защото за нас честта на вашите предци и дори животът на децата ви са маловажни като прахта във вятъра.
Мара щеше да се закове на място веднага, защото какво можеше да е по-невинно от живота на малката й дъщеря и сина й? Но хватката на старицата я стегна като верига и я повлече неумолимо към надвисналата арка на внушително многоетажно здание.
— Но какво трогва вашите хора, ако не животът на младите? — Въпреки всички усилия Мара издаде отчаянието си.
Отговорът на Калиане остана безличен като шепота на вълни по песъчлив бряг.
— Ако скърбим, то е за смъртта на маговете, чиито дарби са останали неизпитани. С всеки от тях невъзвратимо е изгубено знание. А ако се отчайваме, то е за чо-джа, майстори по-добри от най-добрите ни посветени в мистерията, лишени във вашата земя от чародейството, което е славата на тяхната раса.
— Забраненото! — Възбудена, Мара за миг забрави за страха си. — Това ли е тайнствената сила, която царицата чо-джа имаше предвид, когато ми говореше, че някои неща са забранени?
Скрита в сенките, докато навлизаше под една резбована арка, калиане отвърна уклончиво:
