— Не съм Велика. Можеш да се обръщаш към мен с калиане — сопна се старицата, седна, оправи дългите си ръкави, сплете тънките си пръсти и изведнъж изглеждаше много човечна и много тъжна. — Знам, че вашето имперско Събрание… — намръщи се — убива момичетата, разкрити, че имат дарбата. Моята предшественичка на този пост беше бегълка от провинция Лаш, едва спасила живота си. Трите й сестри нямали този късмет.
Изнервена и леко замаяна от виното, Мара прехапа устна.
— Чух това от един магьосник от Низшия път, който мразеше Събранието. Но в сърцето си не можех да си наложа да го повярвам.
Дълбоките светли очи на калиане се впиха в нейните.
— Вярвай го, защото е истина.
Потресена и изпълнена с нов страх за обичните хора, които бе оставила, Мара стисна зъби, за да спре да трепери. Макар калиане да беше дребничка и загърната като престаряла баба в безброй дрехи против вятъра, излъчваше сила, по-остра от захапката на всякакъв планински студ. Като съзнаваше, че всяка нейна дума ще бъде претеглена и преценена, Мара заговори преди и последната капка кураж да се е изцедила от нея.
— Казаха ми, че Събранието се страхува от вас. Защо?
— Заради истината — изхриптя в отговор калиане. Последва накъсан кикот, от който по гърба на Мара плъзнаха ледени тръпки. — Във вашата империя с робите се държат зле и казват, че такава е волята на вашите богове. Вашите лордове враждуват и убиват за чест, но какво постигат? Не слава. Нито благоразположението на небесата, не. Губят синове, въвличат се във войни, дори се пронизват с мечовете си, и то за нищо, лейди Мара. Те са били измамени. Прехвалената им чест не е нищо повече от оковите, които държат силата на народа разкъсана. Докато Дом враждува срещу Дом в Играта на Съвета, Събранието остава необуздано. Силата му е огромна, но не безгранична, а и невинаги е било толкова силно.
Обзета от надежда от думите й, Мара попита:
— Значи можете да ми помогнете?
При тези думи лицето на Калиане се превърна в неразгадаема маска от бръчки.
— Да ти помогнем? Това тепърва трябва да се реши. Трябва да ме придружиш на едно кратко пътуване.
Уплашена да остави Люджан, Сарик и най-вече Камльо в ръцете на планинците, Мара се стъписа.
— Къде трябва да отидем?
— Има неща, които трябва да видиш. Съвет на мои равни трябва да изслуша основанията ти и историята ти и да те разпита. — След това, усетила сякаш причината за притеснението на Мара, смекчи гласа си. — Ще ни няма не повече от времето, нужно на две жени да поговорят, за да не се уплашат воините ти за теб и в отчаянието си да опитат нещо глупаво.
— В твоите ръце съм тогава — заяви Мара решително. Все още не бе погълната от желанието за промяна дотолкова, че да може да отхвърли като фалшиви всички правила на честта на народа си, но не можеше да се измъкне от осъзнаването, че няма да й бъде предложен друг шанс. Вкопчи се в предложението на калиане с отчаяние, но се оказа неподготвена за бързината, с която последва всичко. Турилската старица се пресегна над тясната маса, хвана китката й със сухите си уверени пръсти и изрече една дума.
Мара чу само първата шипяща сричка. Шумът в ушите й заглуши останалото, свиреп като рева на морска буря. Подът под краката й пропадна, както и столът, на който седеше. Дюкянът също изчезна, заменен за едно мигване на очите от виеща сива пустош.
Времето замръзна. Въздухът стана леден. Мара можеше да засрами предците си, като запищи от ужас, но преходът през пустошта свърши за по-малко от миг.
Озоваха се отново на твърда земя, на площад, осветен от глобуси на чо-джа. Ръката на калиане все още стискаше китката й, твърдо, докато нейните ръце се тресяха като духнати от вятъра тръстики.
Докато цуранските градове бяха построени на равен терен, зданията тук бяха изсечени на тераси в стръмните гранитни скали на хълмовете и площадът на дъното на долината, на който стояха, бе обкръжен от тях. На всяко ниво имаше врати и прозорци. Очите на Мара се вдигнаха да проследят очертанията на колони, подпорни стени и арки, подредени със секващо дъха майсторство. Тотемни стълбове поддържаха галериите с дървени и каменни парапети, някои изваяни като дракони. Кули и куполи се изпъваха към звездните небеса и пронизваха осветените от лампи ивици мъгла. Мара затаи дъх, възхитена от красота, която умът й не можеше дори да си въобрази. Не беше очаквала да види такъв град в тези голи планински земи! Улиците бяха пълни с планинци с прости вълнени поли и панталони. Повечето млади воини бяха гологръди въпреки вечерния студ, но имаше и облечени с ярки ризи. Жените носеха дълги поли и широки блузи, девойките показваха тънко рамо или закръглена гръд, за да привлекат възхитените погледи на минаващите младежи.
— Кой е този град? — промълви Мара и вдиша дълбоко уханния въздух, зяпнала чудесата като недодялано селско хлапе.
— Доралес — отвърна Калиане. — Ти си първата цуранка, която го вижда може би. — И добави заплашително: — Може и да се окажеш и последната.
