— Стоите като пънове и позволявате на жена, при това пленничка, да говори, без да са я питали?! — ревна той като на бойно поле.
Ни най-малко притеснен, Сарик пристъпи напред и въпреки вързаните си ръце направи приемлив поклон.
— Антаха го прави, достойни вожде, защото това е лейди Мара от Акома, Слуга на империята и роднина на императора на Цурануани.
Воадът приглади мустаци и засука мънистата в краищата им.
— Тъй ли? — Мълчанието му се разпростря над тракането на дървени чинии и лъжици, докато приятелите му оставяха храната си. — Ако тази жена наистина е Слугата, къде са й знамената? Армията й? Голямата й разкошна шатра? — В дълбокия глас на вожда прозвуча присмех. — Виждал съм как цурански благородници пътуват в чужда територия! Носят половината си вещи с тях, все едно са търговци! Аз пък казвам, че лъжеш, другоземецо. А и защо тя… — посочи презрително Мара — е придружена от толкова малко охрана? Ние сме вражески страни в края на краищата.
Старицата до скамейката хвърли чепкалото и лицето й се изкриви от неприязън.
— Защо не попиташ нея? Каза ти, че е дошла да търси сведения. Трябва да е нещо много важно за нея.
— Затваряй си голямата уста, дърто! — Кипнал от възмущение, вождът изпъна ръката, която все още стискаше комат хляб, към пленниците, без обаче да се обърне пряко към Мара. — Не сме варварите, за каквито ни мислите вие, цураните!
Сдържаността на Мара рухна.
— Не сте ли? — Ужасно съжаляваше, че не знае турилски. Но се надяваше, че всички ще я разберат. — Да не би да смятате, че да оставите почетната ми гвардия в кошара за говеда не е варварство? В моята страна дори робите не живеят толкова жалко!
Стъписан и смутен от едва сдържания кикот на Антаха и воините му, вождът се покашля.
— Искаш сведения… — Очите му се присвиха. — Ти си враг. С какво право идваш тук и си позволяваш да искаш?
Преди Мара да е успяла да отвърне, Иаяпа мина енергично между нея и Сарик.
— Лейди Мара не идва тук като враг. Воините й се обезоръжиха по нейна заповед и нито веднъж не отвърнаха на обиди, макар че селяните и пазачите в Лосо доста се постараха да ги ядосат.
— Той казва истината — намеси се Мара: не искаше да отстъпи пред глупавия турилски обичай, според който мъж не можеше да приеме публично реч от жена. Сякаш възхитена от куража й, старата жена до скамейката се усмихна. Мара продължи: — Колкото до сведенията, които търся… — И млъкна.
Вождът изглеждаше объркан, но старицата зад него го подбутна и подвикна:
— Чака да й кажеш кой си, глупако безмозъчен.
Вождът се обърна побеснял към жената, която можеше да е само съпругата му, и ревна:
— Знам това, жено! — Обърна се отново към Мара и се изпъчи важно. — Да, трябва да са важни сведения…
— Името ти — обади се кротко старицата.
Вождът размаха юмруци.
— Млък, жено! Колко пъти да ти казвам, че трябва да мълчиш по време на съвет? Ядосаш ли ме пак, ще ти напердаша дебелия задник с трънена пръчка!
Жената не обърна внимание на заплахата и подхвана отново чепкането.
Вождът се изпъчи още повече и заяви:
— Аз съм Хотаба. Вожд съм на Петте племена на Малапия и по тази причина върховен вожд на съвета тук в Дарабалди. — Посочи мъжа, седящ най-далече от него и също с воински перчем и мустаци, и рече: — Този е Бразадо, главатар на Четирите племена на Сувака. — После посочи последния, без мустаци, и каза: — Това е Хидока, синът му. — Погледът му се измести покрай и над рамото на Мара. — А това е моят син Антаха…
— Запознахме се — прекъсна го язвително Мара.
Този път върховният вожд тресна юмруци на коленете си от яд. Разхвърчаха се трохи, щом коматът му се счупи, а веждите му се присвиха в свирепо мръщене. Мара едва устоя на подтика да отстъпи уплашено назад. Беше прекалила с дързостта си и този път щяха да я накажат за прекъсването.
Но старата жена при огнището се покашля шумно.
Гневният поглед на Хотаба се извърна към нея и омекна и той сви рамене примирено.
— А тая хлевоуста женска, дето се вре навсякъде, е жена ми Мирана. — Помисли малко и добави: — Ако не беше толкова добра в готвенето и метенето, отдавна да съм заповядал да я нарежат за месо на кучетата.
— Вождът в Лосо реши, че ще е най-добре да прати тези пленници веднага, вместо да чака следващия керван, тате — каза Антаха.
Главатарят потупа мустаците си и мънистата пак изтракаха.
— Не му трябва много стража напоследък, а? След като цураните са се кротнали като гачаги. — Мара разбра, че думата не е ласкателна, още преди Иаяпа да хвърли притеснен поглед към Люджан и Сарик. Но след онова, което бяха изтърпели край речния вир тази сутрин, двамата останаха равнодушни, че ги сравняват с гризачи.
Докато вождът чакаше реакция на оскърбителното си подхвърляне, Мирана се намеси:
— Още не си попитал лейди Мара какво иска да научи.
Хотаба скочи на крака побеснял, готов сякаш да я убие на място.
— Ще млъкнеш ли, жено! Продължаваш да говориш в съвета! Трябва да заповядам да те сварят и да те хвърлят на лешоядите и да ида да си открадна млада, послушна и мълчалива жена!
