— О, да. — Мара помълча, докато осмисляше тази истина. — Той е човек с изключителен ум и гледа на живота като на голяма и много трудна игра. Мисля, че му е бил нужен голям кураж, за да признае чувствата си. Макар винаги да е знаел точно къде стои и да е способен да предвижда повечето ходове на другите, Аракаси сега е като моряк, понесен от теченията на непознато море. Трябва да начертае своята карта, за да потърси пътя обратно до познатия пристан. Отхвърлил е компетентността срещу възможността да открие себе си. За човек като него това би трябвало да е едно от най-плашещите начинания, което би могъл да си представи. Но никога не съм го виждала да бяга от предизвикателства, дори такива, които други хора биха сметнали за невъзможни. — Вгледа се в очите на момичето и добави: — Знаеш ли, думите са лош заместител на опита от познаването на самия човек.
Камльо бавно осмисли чутото. Малките й ръце замачкаха нервно тъканта на робата й.
— Не мога да го обикна — призна тя и думите се изтръгнаха от устата й с жестокостта, с която мачкаше нещастния плат. — Нито никой мъж, мисля. Ръцете му веднъж ми донесоха удоволствие, вярно, но креватното забавление за мен е празна игра. — Очите й сякаш се зареяха в далечен спомен.
— Отраснах намразила часа на залеза, когато господарят идваше при мен. — Замълча, после добави с горчивина: — Имаше моменти, когато се чувствах като дресирано куче. Донеси този халат. Изтъркай това място. Обърни се така. — Погледна отново Мара и заяви: — Никакво чувство или любов няма в това да познаеш мъжко тяло, лейди. Не и за такава като мен. — Наведе очи. — Признавам, истинският трепет в това да приема любовник беше в опасността. Аракаси ми донесе наслада, защото рискува да умре, докато го правеше. — Очите й се напълниха със сълзи. — Богове, лейди, виждаш ли в какво извратено същество съм се превърнала? Безброй пъти съм мислила за самоубийство, само че се чувствах твърде низша, твърде безчестна, за да оцапам острие с кръвта си.
Цуранска гордост, помисли Мара. Копнееше да се пресегне и да утеши измъченото момиче. Само че за Камльо какъвто и да е допир до тялото й бе лишен от емоционална близост и макар думите да не стигаха, Мара нямаше каква друга утеха да й предложи.
— Аракаси разбира това много по-добре, отколкото мислиш.
— Изчака думите й да попият в ума на момичето.
Камльо кимна замислено.
— Вярно е, че той не ме докосна нито веднъж след часа, в който откупи свободата ми. След като ми каза, че е син на жена от Тръстиката, разбирам защо. Но бях твърде разгневена от смъртта на сестра ми, за да го забележа.
— Ако не можеш да го обичаш, бъди негова приятелка. Той е умен и добър.
Камльо вдигна глава и сълзите блеснаха в очите й.
— Би ли се примирил с толкова малко от мен?
— Опитай. — Мара се усмихна. — Любовта не настоява. Тя приема. Цял живот ми отне, докато науча това. — Сниши глас и добави: — Дариха ми го двама изключителни мъже. — Погледна Камльо право в очите и тонът й стана заговорнически. — Не съм виждала нищо и нито един жив човек, който да може да разклати самообладанието на Аракаси. Предизвикателството на твоето приятелство би могло да го научи на малко смирение — а то наистина му е нужно.
Камльо отметна великолепната си светлозлатна коса и изражението й стана лукаво.
— Намекваш, че мога да му го върна за самонадеяността му по отношение на мен?
— Мисля, че можете да се учите един от друг — отвърна Мара. След това огледа стаята. — Стига да се върнем живи от тези планини.
Краткото щастие на Камльо погасна.
— Може да те принудят да ме продадеш.
Мара отсече, рязко като плясък на камшик.
— Не. Аз съм благородничка и цуранка. Държа на думата си. Животът ти не ми принадлежи, за да го търгувам. Или печеля за каквото ги моля със собствените си достойнства, или приемам съдбата, която са отредили боговете. Ако се стигне до това да те задържат в плен, Камльо, чуй: давам ти свободата да сложиш край на живота си с острие или да избягаш на свобода, ако можеш. Ти си свободна жена. Твоята кръв или желания не са по-малко достойни от тези на Люджан, на Сарик или на който и да е воин от почетната ми свита. — Изведнъж почувствала се съкрушена от умора, Мара се прозя. — Но не мисля, че ще се стигне дотам. Последните събития ми дават повод да предполагам, че предложението на Хотаба беше изпитание. Изпитание за мен. Но дори да спечелим някакви отстъпки, няма да го научим до заранта. Спи сега, Камльо. Защото до утре можем единствено търпеливо да чакаме изхода.
Утрото и тишината, щом ветровете се усмириха, завариха господарката и куртизанката заспали. Мара лежеше свита на кълбо сред кълбо от черна коса, плътно увита в одеялата. Сепна се, когато Мирана я докосна по рамото.
— Ставай и се облечи бързо — тихо я подкани жената на главатаря. — Калиане дойде да обяви решението, взето в Доралес.
Огънят в огнището бе угаснал и докато навличаше студените си дрехи, Мирана сложи дърва, та Камльо да се събуди на по-топло.
