— О, нашите младежи си играят на битки — каза момичето по време на една почивка. Беше се подпряла на дългата си тояга, за която Люджан отначало подозираше, че е и оръжие, а може би дори магически жезъл. Но това предположение рухна, когато Гитания случайно я счупи и без церемонии си купи друга от някакъв пастир. Сега пръстите й пробягваха по тоягата и белеха кората, за да не й направи мазоли. — Но набезите и боят, тези неща младите мъже ги правят, за да упражняват уменията си да си откраднат жени. Някои от по-горделивите нахлуват в имперските земи. Повечето не се връщат. Ако ги хванат, значи са нарушили договора и са извън закона. — Лицето й помръкна.
Мара си спомни пленниците, осъдени да умрат за забавление на цуранските благородници на арената, и се засрами. Дали някой от господарите на игрите, които устройваха тези жестокости, имаше представа, че мъжете, които пращат на двубои, са просто момчета, които може да не са направили по-голяма грешка от една младежка лудория? Правил ли си беше някой имперски воин или служител труда да разпита онези, които прекрачваха границата голи и боядисани като за война? Едва ли, за жалост.
Гитания посочи с тоягата обраслата с шубраци долина, осеяна тук-там със стада кердидра, гледани за сирене и вълна.
— Ние сме най-вече народ на търговци и пастири. Почвата ни е твърде бедна за земеделие и най-силният ни поминък е тъкането. Боите, разбира се, са много скъпи, след като ги внасяме от вашите по-топли низини и от Цубар.
Привечер спряха в падина между два скалисти склона при малък извор.
— Увийте се добре — каза Гитания, след като двете с Мара измиха приборите за хранене в ледената вода. — Нощите тук са студени. Дори през лятото понякога има слана.
И наистина на сутринта листата и тревата бяха покрити със сребриста патина от ледени кристали. Мара се удиви на сложните им фигури и се възхити на крехката красота, щом някой случаен слънчев лъч докоснеше ръбовете им като позлата. Тази земя можеше да е гола, но притежаваше някаква дива прелест.
Пътеката ставаше все по-стръмна. Все по-често и по-често на Люджан му се налагаше да помага на Мара в катеренето. Облаците изглеждаха така, все едно можеш да ги докоснеш с ръка, а стадата кердидра оредяха — тук пашата беше твърде оскъдна, за да ги изхрани.
Самият проход се оказа лъкатушеща теснина, която се провираше между стръмни гладки канари, лъснали черни там, където водата се просмукваше през тях. Мара загълта на дълбоки глътки редкия въздух и спомена за странната остра миризма, която сякаш носеше вятърът.
— Сняг — обясни Гитания, придърпа надолу пурпурнобелите си ръкави и добави: — Ако облаците се разсеят, ще видите лед по върховете. Едва ли вие цураните сте виждали някога лед.
Мара поклати глава, останала без дъх, но Люджан отвърна:
— В планините, които наричаме Високата стена, има ледници. Казват, че богатите лордове в северните провинции пращат бегачи по хълмовете да събират рядък лед за питиетата им. Аз обаче никога не съм виждал вода, втвърдена от студа.
— Това е магия на природата — каза Гитания и като видя колко е уморена Мара, ги спря за кратка почивка.
Проходът остана назад и пътеката започна да се спуска. От тази страна на планините земите бяха по-безплодни и растенията — трънливи и със сивкави листа. Според обяснението на Гитания тук валял повече дъжд.
— Облаците скоро ще се разнесат и ще можем да видим град Чака-а в далечината.
По тези склонове не пасяха кердидри, понеже растителността беше твърде трънлива, но малцината тукашни обитатели събирали растения и ги усуквали на въжета.
— Тежък поминък — каза Гитания. — Тукашните въжета са от най-добрите на здравина и трайност, но тази долина е далече и трудно се стига до крайморските пазари. Коли не могат да минат през прохода, тъй че цялото мъкнене става на товарно животно или на гръб.
Мара си помисли, че чо-джа с техните здрави крака могат да се справят с такъв товар през каменистите пътеки с лекота, непосилна за човек, но беше твърде несигурна за отношенията между турилските кошери и хората, за да предложи подобен съвет. А след това забрави мисълта си, защото пътеката зави и се спусна надолу, облаците останаха над и зад тях и тримата видяха долината, просната като килим под високото светлозелено цуранско небе.
— О! — възкликна Мара, забравила за всякакво благоприличие. Гледката беше чудо, по-изумително дори от изкусната красота, която беше видяла в Доралес.
Планините се отдръпнаха, трънливата растителност и каменните оврази се вляха в тучна тропическа долина. Полъхът на вятъра носеше аромата на цветя и плодородна пръст. Палми извисяваха разперените си корони към небето, а отвъд тях, по-нежни от златния филигран, кован от най-опитните бижутери на императора, се издигаха кошерите на чо-джа.
— Чака-а — каза Гитания. — Това е кристалният град на чо-джа.
