С тях тръгна и послушницата Гитания — слабичко момиче с кестенява коса, изгубено в обемистите гънки на наметалото на ордена си, дълга до коленете дреха, изтъкана в ослепителни шарки червено върху бяло. Имаше зачервени бузи, остър нос и палава усмивка. Докато убитите цветове на турилските поли обикновено се сливаха с околния пейзаж, дрехата на Гитания щеше да я отличава като мишена.
Люджан побърза да коментира това.
— Може би — разфилософства се той в рядък изблик на размисъл — носи труфилото си като онези птици или плодове, които са отровни, предупреждение, че магическите й сили носят възмездие на всеки, който би могъл да я нападне.
— Всъщност не, воине — отвърна му послушницата. — Ние, които се заклеваме за чираци, изпъкваме, защото трябва да ни виждат. През годините на учението ни сме длъжни да служим на всеки мъж или жена, които имат нужда от помощта ни. Наметалата са опознавателни знаци, за да ни намират лесно.
— Колко години служите като чираци при своите майстори? — попита Мара.
— Обикновено двайсет и пет. Някои така и не стигат до прехода и носят бялото и аленото до живот. Най-младият майстор в хрониките е чиракувал седемнайсет години. Бил е изключение. Постижението му не е подобрявано от хиляда години.
— Изискванията на вашите старши са тежко бреме, несъмнено — отбеляза Люджан. След като войната беше младежки занаят, трудно можеше да си представи търпението, нужно, за да прекараш половината си живот в учение.
Но Гитания не изглеждаше възмутена от тези тежести.
— Един майстор владее огромна сила и с това поема огромна отговорност. Годините му като послушник го учат на сдържаност, търпение и над всичко, на смирение, и му осигуряват време да се сдобие с мъдрост. Когато човек се е грижил за болни бебета по молба на всяка майка пастирка, с времето се научава, че дребните неща може да са също толкова или може би повече важни от великите дела на управлението и политиката. — Момичето се усмихна хитро. — Така поне ни уверяват. Годините ми все още са твърде малко, за да разбера значението на един бебешки обрив във великите обрати на вселената.
Колкото и уморена да беше, Мара се засмя. Отзивчивата искреност на Гитания беше приятна промяна след тежките настроения и горчивото мръщене на Камльо. Макар да имаше достатъчно опасения, свързани с изхода от предстоящата й среща с турилските чо-джа, Мара очакваше с нетърпение пътуването като време, през което да се успокои и да размисли как да се справи с аудиенцията си при непознатата царица чо-джа. Ведрият хумор на Гитания със сигурност щеше да е балсам, който да облекчи напрежението.
Калиане мълчаливо ги гледаше и слушаше разговора, докато товареха багажа си на гърба на кердидрата, която им бяха дали.
— Чо-джа са потайни и недоверчиви — сподели тя като последен съвет. — Някога не е било така. Техните майстори и нашите са общували свободно, споделяли са идеи и знания. Всъщност много от основното ни обучение като магове произтича от философията на чо-джа. Но войната преди столетия между чо-джа и Цурануани е научила насекомоподобните, че хората са коварни. Оттогава кошерите са станали мълчаливи и контактът е труден, ако изобщо е възможен. — Погледна Мара в очите. — Не знам какво те очаква, Добра слуга. Но те предупреждавам за последен път, чо-джа мразят цураните. Не прощават онова, което се е случило с кошерите на сродниците им отвъд границата, и като нищо може да ти потърсят сметка все едно, че тъкмо ти си им наложила договора.
И като видя изненаданото изражение на Мара, продължи строго:
— Повярвай ми, лейди Мара. Чо-джа не забравят и за тях днешното добро не оправдава предишното потисничество или зло. За тях тъй нареченият договор, който забранява на цуранските чо-джа правото на магия, е все едно от вчера. В кошерите на Турил може да не намериш съюзник срещу Събранието, а само бърза смърт.
Мара не се поколеба.
— Да не отида означава да приема поражението. — Кимна на Люджан и Гитания, че е готова, и се обърна към градските порти.
Зад тях Камльо наблюдаваше заминаването на господарката си с широко отворени очи. Мара беше спечелила възхищението й. Ако господарката беше погледнала назад, може би щеше да види как устните на бившата куртизанка мърдат в безмълвна клетва, че ако оцелеят да се върнат в империята, ще даде на господарката си това, на което тя толкова явно се надяваше: опит да се сприятели с Аракаси.
Пътуването беше тежко, а теренът — все по-стръмен. Слънцето винаги изглеждаше затулено от облаци, а долините — загърнати в пелена от мъгли.
Гитания обаче не изглеждаше притеснена и бърбореше почти непрекъснато. От коментарите й Мара научи много за живота на турилците. Планинците бяха суров народ и държаха твърдо на независимостта си, но противно на мнението, поддържано от повечето цурани, не бяха войнствени.
