— Но беше нужен твоят дар на поста съветник, за да ми покаже смисъла на постиженията ми. — Очите на Кейоке блеснаха подозрително, щом поднесе на господарката последната си молба. — Господарке, с твое разрешение, моля да помогна на Сарик да избере десет воини, които ще те придружат в бягството до Кентосани.
Останала без думи, Мара сведе глава, за да скрие сълзите си, а Кейоке взе патерицата си и се надигна. Измъкна се в тъмното, с изправен гръб като в младостта си и със същата отдаденост, която бе показвал през целия си живот. Когато Мара най-сетне намери кураж да вдигне глава, вече го нямаше. Но чу гласа му, щом настоя да му дадат меч и шлем от резервните запаси.
— Проклятие — изруга, когато някой подхвърли, че било по-добре да се вози в достолепното удобство на паланкина. — Ще вървя с оръжие и пеш и всеки, който дръзне да ме посъветва друго, може да кръстоса меч с мен и да си спечели боя!
Мара подсмръкна. Само две лица оставаха от вътрешния й кръг: пратеникът на Аракаси, когото не познаваше, и Инкомо, когото не бе успяла да опознае толкова добре като другите, носили по-дълго цветовете на Акома. Костеливият изгърбен стар съветник беше видял служба в два дома и унищожението на един господар от ръката на Мара. И все пак не изглеждаше смутен, когато извърна очи към господарката, на която се бе заклел да служи. Макар да беше неуверен човек, този път гласът му прозвуча необичайно силно.
— Лейди Мара, знаеш, че започнах да те обичам и почитам много. Оставям те с всичко, което мога да ти дам: моя съвет, колкото и нищожен да е, за доброто на империята, която, и двамата тачим, се придържай твърдо към своите убеждения и цели. Вземи златния трон преди Джиро и знай, че го правиш за доброто на тази земя и нейните хора. — Усмихна се смутено. — Аз, който някога служих вярно на твоя най-жесток враг, получих повече чест и радост в служба на теб, отколкото изобщо съм си представял. Служих на Минванаби от чувство за дълг и за честта на своя дом. Ако Тасайо беше победен от друг владетел, щях да съм умрял като роб, тъй че познавам от първа ръка ценността на принципите ти. Промените, за които се трудиш, са справедливи. Направи Джъстин император и управлявай добре и мъдро. Имаш моята преданост и вечна благодарност.
Макар и непохватно, съкрушеният от чувства Инкомо се надигна. Удостои я с дълбок поклон и с още една свенлива усмивка, след което забърза да напълни ушите на Сарик с последни съвети, най-вероятно ненужни.
Мара преглътна с усилие бучката в гърлото си. Погледна пратеника на Аракаси, който беше толкова уморен, че май заспиваше.
— Новините, които ми донесе, бяха ли пратени и на съпруга ми?
Мъжът примига и се изправи.
— Господарке, лорд Хокану сигурно ги е чул преди теб, тъй като е по-близо до Кентосани. Само това мога да ти кажа, не знам друго.
Мара копнееше да разбере какво е направил Хокану, когато грозната вест е стигнала до ушите му. Можеше никога да не научи. Или можеше да остане жива и да съжали за наученото. Защото все едно дали беше, или не беше обрекла живота на съпруга си със заповедите си на Люджан, които бяха грубо противопоставяне на едикта на Събранието, в сърцето си подозираше, че мъжът й никога няма да позволи Джиро да стигне до убежището на Кентосани. Мъстта за убития му баща нямаше да го позволи, а в добавка бе застрашен животът на наследничката му. Хокану щеше да се подчини на своята чест и да нападне, все едно дали има надежда за успех, или не.
Погледна изтощения пратеник и даде последната си заповед, която, надяваше се, щеше да му даде шанс за живот.
— Ти ще тръгнеш веднага — заповяда му с железен тон. Пратеникът я погледна и заслуша внимателно. — Ще ми се закълнеш, че няма да спираш, докато не стигнеш до следващия куриер в мрежата ви. Трябва да предадеш следното указание за Аракаси: да потърси щастието си. Той знае къде да го намери и ако възрази, нека му кажат, че това е моята заповед като негова господарка и че честта му изисква да се подчини.
Пратеникът се поклони. Дори да му се бе сторило, че посланието е странно, сигурно просто бе решил, че е поредният хитър ход.
— Както заповядаш, господарке. — Стана и изчезна в мрака.
Останала сама в паланкина, Мара скри лице в ръцете си.
Оправдаването, което бе спечелила в Чака-а, сега изглеждаше напразно. Ако беше умряла там, резултатът щеше да е същият: животът на сина й, пожертван заради амбицията на Джиро. Със самосъжаление се запита дали съдбата щеше да се отнесе другояче към нея, ако не беше обидила Джиро, като бе избрала Бунтокапи за свой съпруг.
