— След като ще принуждаваме Събранието да ни изпепели, нека поне да вземем с нас достатъчно врагове в залите на Туракаму и да спечелим величава песен за доблест. — Погледът на Ириланди беше толкова безучастен, че в сравнение с него Кейоке в миг на най-голямо хладнокръвие щеше да изглежда възбуден. — Дано успеем. И боговете дано ни съжалят — ние сме нищо пред мощта на магьосниците.
Следобедът мина в трескава дейност, ръководена главно от Ириланди — Люджан легна да поспи. Макар дадените заповеди да означаваха смърт, никой от хилядите воини на Мара не избяга от дълга си. Да се умре беше по цурански, а да се срещне Червения бог в битка беше най-добрата похвала за воина. Ако Акома оцелееше и се издигнеше до по-висок престиж и сила, толкова по-добри ставаха шансовете на човек да спечели по-високо положение в следващото завъртане на Колелото на живота.
Иронията, помисли Люджан, след като на свечеряване стана и хапна набързо, беше, че воините се въодушевяваха от същите тези традиции и убеждения, които Мара щеше да промени, ако Джъстин оцелееше и станеше Небесна светлина. Някои от офицерите го знаеха, но въпреки това се трудеха още по-усилено. Вечният кошмар за всеки воин беше някой ден да се окаже пленен жив от врага. Ако Мара премахнеше славата на кървавата смърт в битка, щеше също така да изкорени деградацията на робството, унизяващо човека независимо от неговите дарби или заслуги.
Залезът обагри небето в златисто, а после помръкна в огряна от звезди нощ. Воините на Мара се строиха.
Не прозвучаха рогове, не забиха барабани и воини не закрещяха боен вик. Най-грандиозният военен сблъсък за имперското наследство в историята на Цурануани започна без традиционната помпозност, придружаваща всяко сражение.
Единственото предупреждение, което получи армията на Анасати, беше гръмовното тупкане на хиляди крака, щом силите на Акома тръгнаха напред. За първи път превъзходното разузнаване на Чумака се провали: той беше направил очевидното заключение, че войнството на Акома ще атакува призори.
Нощта закънтя от трясъка на мечове и викове на смъртно ранени. Боевете бяха ожесточени и безмилостни. След първия час земята бе разровена и станала на кал, почервеняла от кръвта на падналите. Люджан и Ириланди се сменяха в ръководенето на действията, местеха пуловете по пясъчната карта под светлината на фенера, докато куриерите пристигаха и заминаваха с донесения. Разпращаха се заповеди и бойните части настъпваха или се оттегляха. Терени се печелеха, губеха се и отново се печелеха с осакатяващата цена в човешки живот. Прашният под под масата се осея с пулове — Люджан и Ириланди изхвърляха пулове, плочки и флагчета, отчитайки загубите, които бяха съкрушителни, след като всеки мъж на бойното поле се сражаваше с бясна настървеност, за да понесе смърт от меч, вместо да рискува да загине от лумналите от магия пламъци.
Луната изгря и окъпа полесражението в златиста светлина. Боят се раздроби на малки ядра, където фронтовите линии бяха изтънели. Мъжете викаха имената на Мара или Джиро, за да покажат на кого са верни. Цветовете на бронята се сливаха в нощната тъма и беше почти невъзможно да се различи приятел от враг.
Утрото дойде сиво от мъглата и прахта. Равнината бе осеяна с трупове.
— Загубили са повече от нас, но предполагам, че броят на нашите мъртви е само двеста-триста по-малко от тези на Анасати — каза Люджан и с усилие се съсредоточи върху картата. Очертанията на бойните линии бяха станали по-сложни в последните часове.
Погледна Ириланди и продължи:
— Ако чо-джа е готов да изпълни още една задача, помоли го да отидете до западния фронт. Изтегли половин отряд и облекчи с него натиска върху отрядите под командването на водач Каназиро. — Посочи центъра на бойната линия, където се беше разиграло най-кървавото сражение.
Ириланди отдаде чест и излезе, а Люджан се подпря уморено на пясъчната маса. Зачуди се къде ли е Мара: дали беше стигнала безопасно до тунелите на чо-джа, или ако не, къде щяха да я заловят Черните халати? Джъстин можеше вече да е наследил мантията на Акома, без нито един от старшите служители на дома да е разбрал за промяната. Краят може вече да беше дошъл и всички тук, на равнината Нашика, да се сражаваха и умираха напразно.
Не! Такова мислене беше вредно, плод на напрежението и умората. Люджан отново се съсредоточи и изслуша поредния съгледвач, донесъл вест за нова промяна в бойните линии. Този път армията на Джиро беше изгубила терен. Пет минути по-късно въпросното възвишение щеше отново да е загубено, както вече беше ставало няколко пъти в сякаш безкрайната нощ. Не, вече не беше нощ — слънцето вече бе изгряло и дори се беше вдигнало високо.
Чу някакво бръмчене и чак миг след това осъзна, че не е от умора. Обърна се и видя трима мъже с черни халати, изникнали сякаш от небитието.
Най-младият пристъпи енергично напред. Слабото му лице беше сурово.
— Търся господарката ти.
Люджан коленичи и на лицето му се изписа смесица от благоговение и страх.
— Господарката ми не е тук.
