Тапек се наслади за миг, утолил гнева си. Пред него стоеше само най-вътрешното ядро воини, последната жива редица, останала да брани пътя пред отдалечаващата се носилка. А зад тях — по-висшите им офицери, Силов водач Суджанра и съветникът Инкомо. Всички стояха твърдо, изправени срещу смъртта като верни войници на Акома — дори парализираният стар съветник.
Тапек пристъпи напред, вцепенен и невярващ. Изцеден дотолкова, че да не може да изпита повече нито гняв, нито изумление, и замаян от силата на магията си, викна:
— Какво е това? Слепи ли сте? Безумци ли сте? Видяхте какво стана с приятелите ви! — Посочи купчините пепел от живите доскоро мъже и гласът му се извиси в крясък, усилен от магията. — Защо не сте паднали по очи и не плачете за милост?
Никой от оцелялата почетна гвардия на Мара не помръдна. Старшите офицери го гледаха мрачно и мълчаха.
Тапек направи още крачка напред. Най-бавните от побягналите роби бяха паднали по очи, поразени от необузданата ярост на Черния халат. Лежаха, плачеха и трепереха, опрели чела в земята. Тапек ги пренебрегна все едно бяха мравки. Понесена от вятъра пепел защипа очите му, докато минаваше през разкъсаните редици на мъртвите. Изгорени късове броня и кости от пръсти пращяха под краката му. Приближи се още, и още. Свитата на Мара остана на място.
А лакираната в зелено носилка се отдалечаваше, подскачаше на раменете на носачите. Въпреки патерицата си Кейоке ги беше догонил.
Тапек изгледа с презрение напразното им бягство и заговори на воините пред себе си:
— Какво значение има верността ви в крайна сметка? Господарката ви такаи така няма да оцелее.
Защитниците й не проговориха. Перата на шлема на Суджанра потрепваха, но тази подробност не носеше удовлетворение. Движението им не беше причинено от страх, а само от вятъра. Волята на Силовия водач беше като скала, решителността му — непоклатима. Инкомо стоеше като жрец в светая светих на своя храм и на лицето му се бе изписало пълно приемане.
Тапек изгледа един по един тези воини, които бяха станали свидетели на яростта му и все пак не можеха да бъдат принудени да изпитат страх. Само едно нещо оставаше, което можеше да ги нарани, можеше тепърва да разбие фронта им на солидарност и непокорство.
С пламнал отново гняв, Тапек прецени разстоянието до скрилата се току-що зад завоя носилка на Мара. Набеляза си едно разцепено от мълния дърво и се пренесе с магията си до него.
Щом Черният халат се появи, Кейоке се завъртя вихрено и спря. Подпрян на патерицата си, застана между мага и носилката на господарката си.
— Кажи на носачите на господарката си да спрат! — настоя Тапек.
— Хайде господарката ми да командва робите си както тя пожелае. — Кейоке измъкна патерицата изпод мишницата си, натисна скрита ключалка и огладеното дърво се разтвори с чисто, ясно съскане, издаващо изваждане на острие от ножницата. Гласът му вече не беше на старец, а изкънтя като на полеви пълководец: — Няма да те пусна да минеш, освен ако милейди не ми заповяда.
Изумлението на Тапек беше неизмеримо. Лицето на Кейоке беше като стара кожа, надраскана от твърде много години суров живот, и в него нямаше и намек за слабост. Очите му може да не бяха толкова бистри напоследък, но пламтяха с увереността на човек, който знае цената си. Беше се изправял срещу най-лошото, което един воин може да си представи, бе оцелял и бе надвил срама от това, че живее сакат. Смъртта, сякаш казваше твърдият му поглед, не таи тайни, а е само сетният покой.
— Не е нужно, старче — сопна се магьосникът и понечи да тръгне към дърветата, където носачите бяха спрели с носилката.
Кейоке се задвижи с изненадваща бързина и магьосникът се оказа пред връх на меч.
Бързината му смути Тапек и той едва успя да се дръпне.
— Как смееш!?
След всичко, което бе станало преди малко, това, че някой ще дръзне да му се противопостави, беше невъобразимо. А Кейоке не само бе дръзнал, но и продължи. Мечът му изсвистя и разпра черния плат. Тапек отскочи назад и едва се спаси от смъртоносния удар. Мечът изсвистя пак и отново го принуди да отстъпи. Тапек залитна и едва се задържа на крака. Не можеше да се съсредоточи и да извлече магия, докато се снишаваше и подскачаше настрани и назад от атаката на стария мъж.
— Спри! Спри веднага! — извика магьосникът. Не бе привикнал с физически усилия и вече се задъхваше.
Кейоке замахна пак и каза с присмех:
— Какво, не можеш да надвиеш дори мен?
Тапек успя да се телепортира извън обхвата му и задавен от гняв, изправи рамене с толкова величие, колкото успя да събере, и извлече сила от дълбоката яма на черната ярост. Магията го изпълни и въздухът около него запращя от сини мълнии.
Кейоке пак не се уплаши. Подпря се на меча, който беше носил в патерицата си, и на безстрастното му обикновено лице се изписа язвителен укор.
— Господарката ми е права. Вие, Черните халати, сте просто хора, не по-мъдри, нито по-благородни от другите. — Видя, че думите му уязвиха магьосника, и добави: — Страхливи и глупави хора при това. Като деца сте.
Отзад, откъм шепата оцелели бранители на Акома, един от воините се изсмя.
