Инкомо изобщо не беше от хората, които биха одобрили радикални нововъведения. Но обаянието на Мара бе такова, че дори някогашните й врагове всеотдайно я подкрепяха в заговора й. Гняв лумна в душата на Тапек. Тази жена, която си въобразяваше, че може да наруши закона, и макар и косвено можеше да претендира за правата, отредени единствено за Събранието, беше изключително опасна. Действията й я правеха нетърпима. Самите богове трябваше да се разгневят.
Прецени разстоянието. Затворените му очи потръпнаха от напрежение, щом пусна магическата си мрежа да се разпадне. Задържа единствената нишка, която го свързваше с местоположението на Мара. Обзе го внезапно силно замайване, докато съсредоточи силата си я насочи само по тази нишка. Изчезна безшумно от пасището, като остави скованото от ужас пастирче все така проснато на земята. Бикът нийдра вече пасеше.
Тапек се появи точно зад колоната на Мара.
Появата му беше безшумна. И все пак присъствието му трябваше да е било очаквано — толкова бързо задните редици на воините Акома заковаха на място и се завъртяха срещу него с ръце на мечовете, сякаш не виждаха, че е Черен халат.
При все това воините на Мара нито се поклониха, нито се отпуснаха. Двамата съветници стояха и го гледаха мълчаливо.
Това беше наглост! Тапек кипна. Проблемът не можеше да се отлага повече. Подразнен, че Събранието си губи времето в заседания и приказки, Тапек изсумтя разгневено. Свитата на Мара показваше открито пренебрежение. Стояха срещу него, все едно че можеше да бъде застрашен с оръжия!
Това наистина вече не можеше да се търпи!
И тогава слугите и робите изведнъж се пръснаха и побягнаха. Носачите също се разтрепериха, но женски глас иззад завесите овладя паниката им, каза още нещо и те затичаха напред. Носилката се люшкаше и подскачаше.
Тапек гледаше стъписан и изумен. Упоритостта беше едно. Но това!? Това, че слугите дръзваха да направят каквото и да е друго, вместо да се проснат мигновено на земята при появата му, беше немислимо!
А после Ударният водач на почетната гвардия на Мара извика:
— Не се доближавай, велики.
Тапек потрепери от възмущение. Никой, който не беше магьосник, не можеше да му повишава глас! Тази наглост наистина не можеше да се търпи, особено след толкова години безропотно покорство.
— Моите думи са закон и господарката ви е нарушила нашия едикт! — викна той. — Подчинете се или ще умрете!
Офицерът на Акома трепереше, но в думите му нямаше и намек за покорство.
— Тогава ще загинем, бранейки своята господарка, и ще влезем в залите на Червения бог като доблестни воини Акома! — Даде знак на хората си. Като един, бойците в зелена броня се развърнаха и преградиха пътя на Черния халат.
Носилката се отдалечаваше. Кейоке каза нещо на офицера. Тапек го позна — това беше Суджанра, един от двамата старши Силови водачи на Акома. Офицерът кимна отсечено и Кейоке изпъна патерицата нагоре в знак, че е взето решение. След това се завъртя на здравия си крак и бързо закуца след оттеглящата се господарка.
При тази нечувана наглост — цурани да го посрещнат с нещо друго, освен покорно раболепие — гневът на Тапек изби в чиста и необуздана мощ.
Той вдигна високо ръце. Запращя й се сбра енергия, и затрептя над дланите му, ярка като ослепителна корона.
Макар и заслепени, воините на Мара извадиха мечовете си. Тапек чу съсъка на остриетата, излизащи от ножниците, над жуженето на чародейните сили, които сбираше в ръцете си. Яростта му спря всякаква мисъл. Слят в едно с бликащата магия, той сплете убийствената си ярост в кълбо. Магията се уплътни в дланта му в игра на дъга от цветове, които изригваха и лумваха, нажежени до разкъсващо червено.
— Вижте какво ви донесе глупостта на господарката ви! — изкрещя Тапек и запокити мълнията към тях.
Кълбото полетя и се разшири с пукот, който разтресе земята. Най-близките до Тапек войници бяха покосени от огнена смърт. Като нещо оживяло, разпаленият от магията огън заподскача от човек на човек и за миг живата плът лумваше като факел. Огньовете причиняваха безмилостна болка и мъжете крещяха, въпреки че вдишаният въздух пърлеше дробовете им и всмукваше заклинанието в телата им, за да разкъса вътрешните им тъкани. Колкото и храбри и решителни да бяха, поразените воини рухваха и се гърчеха обезумели от страдание по земята. Зелената броня пращеше и се пръскаше. Изтезанието беше жестоко, непоносимо за очите на смъртен, но магьосникът ги гледаше и го понасяше с каменно сърце. Червената му коса се развяваше и заплиташе във валмата дим, лютивата миризма на опърлена коса и кожа щипеше ноздрите му.
Тапек не спря заклинанието. Минутите се проточиха, докато пламъците най-сетне не изгубиха силата си. Кост и жила не остана неизгорена. Само скелети останаха по земята, с овъглени и димящи пръсти, вкопчени в почернелите оръжия. Искри все още проблясваха в очните кухини на черепите, сякаш вътре все още се таеше живот. Устите зееха, замръзнали завинаги в писъци.
