Тапек огледа напрегнато пейзажа. Долу се изпъваха поля с узрял хуает: златното вече преливаше в убито кафяво, понеже нямаше кой да жъне. Покрай коритото на почти пресъхнал поток лъкатушеше черен път. Нищо не се движеше, освен един бик нийдра в някакъв двор. Пастирчето му лежеше под едно дърво и пъдеше мухи в душната жега. Нямаше причина да поглежда нагоре, тъй че не забеляза надвисналия точно над главата му чародей.
За Тапек малкият роб бе толкова маловажен, колкото и мухите. Магьосникът се намръщи. Търсенето с оглед нямаше да свърши работа: територията, на която можеше да се намира Мара, просто беше твърде обширна. Неотложността го глождеше. Кероло беше оставил нещо важно недоизказано, червенокосият маг беше убеден в това. Иначе защо някой с неговите чародейни дарби щеше да изпита нужда да хукне като дете да докладва на Събранието?
Какво кроеше Мара, че да дръзне да заповяда атака на войските си на равнината Нашика? Тапек облиза устни замислено. Тази жена беше коварна. Дори смъртта на Джиро да не беше нейно дело, а само акт на мъст на Хокану, все пак някой, представляващ Събранието, трябваше да я издири, та поне да улесни задържането й, когато дебели празноглавци като Хочопепа най-сетне се убедят в нарушението й. Събранието щеше да премине от думи към наказателни действия, Тапек не се съмняваше в това. Нищо друго не можеше да произтече от факта, че абсолютният им авторитет бе компрометиран.
Едно издирващо заклинание щеше да свърши работа.
Висенето му във въздуха беше ненужно за магията, тъй че той бавно се спусна. Щом краката му докоснаха земята, бикът измуча тревожно и побягна. Пастирчето се сепна, видя магьосника, изпищя от страх и се просна по корем на земята.
Тка и трябваше, прецени Тапек. Населението трябваше да изпитва единствено страхопочитание към особи от неговия ранг. След това пренебрегна и момчето, и животното и замърмори заклинание.
Долепи длани пред себе си, за да съсредоточи мощта си, затвори очи и я освободи. Нишки невидима сила се изпънаха от тялото му. Плъзнаха се над околността и затърсиха. Където докоснеха каменни или черни пътища, дори най-груби коловози, по които селяци превозваха стоката си от полята, магическите пипала блясваха ярко. Завиваха и проследяваха странични пътища. Плъзваха дори по най-тесните горски пътеки. След няколко минути Тапек стоеше в центъра на изпъната надлъж и шир плетеница от магически нишки. Пипалата се превърнаха в продължение на него самия, чувствителна мрежа, настроена да засече всяко движение, и той зачака в нея като паяк в паяжината си. Леко дръпване в нервите привлече вниманието му към сенчест междуселски път, край който слуга и слугиня се бяха отдали на любовни ласки. Магьосникът остави тази нишка да се стопи и се съсредоточи върху други. Малка банда сиви воини дебнеше безпризорно стадо нийдра. Не бяха единствената такава банда — крадците бяха станали дръзки по време на смутовете, разтърсили цялата империя. Но Тапек остана безразличен. Тези нещастници и беззаконието им не бяха негова грижа. Пренебрегна ги и потърси друга група по пътищата, не толкова граблива може би, но по-добре въоръжена и движеща се също толкова дебнешком.
Разпозна две малки почетни гвардии на дребни благородници. Тези воини просто бързаха с господарите си да се подслонят под закрилата на по-силни благодетели.
Невидимите му пипала се извиваха през гористи земи и занемарени поля, из които птици кълвяха неожънатите класове.
Но не само птици се движеха из този район. Край изсъхналите стърнища и под прикритието на шубраци уло мрежата на Тапек засече още нещо: едва видимо за окото блещукане на лъскава зелена броня. Устните му потръпнаха. Най-после по-голяма сила — цели сто воини свита. Беше нейната: неговата плячка.
Съсредоточи ума си върху обекта и силата очерта облика му. По черния път бързо се движеше тъмно боядисана носилка с птицата шатра на завесите. Носачите бяха подбрани за здравина и бързина, а около тях, в блестящата на слънцето зелена броня, крачеше почетният отряд воини на Мара. Бяха в бойна готовност и снаряжени колкото за церемония, толкова и за битка. Това, което ги отличаваше от всички други свити, беше присъствието на съветник в мантия — носеше войнишки шлем и стъпваше енергично на патерица покрай носилката. Дългият му халат не можеше да скрие напълно това, че бе изгубил левия си крак.
Кейоке! Зъбите на Тапек блеснаха в усмивка. Никой дом в империята, освен на Мара, не държеше на висок пост сакат човек. Старецът все още държеше на гордостта си и не позволяваше недъгът да забави крачката му. Но присъствието му още повече издаваше вината на Мара, реши Тапек. Старият уважаван воин нямаше да бъде изложен на риск на полето, освен ако Господарката не се нуждаеше ужасно от увереност.
Магьосникът бързо приключи с огледа си. В свитата на Мара имаше още един старец: Инкомо, старши съветник, когото Господарката бе започнала да цени високо, след като го беше взела на служба от унищожените Минванаби.
