Тапек изрева в безумна ярост. Съсредоточената му мощ изригна. Ръката му посече във въздуха и от нея се понесе тъмна сянка. Привидението се надигна и се извиси, замря във въздуха за миг, след което вихрено се понесе към Кейоке.
Старият мъж вдигна оръжието си по рефлекс, за да отбие. Бърз като млад воин, срещна връхлитащата го магия с острието на меча. Но този път противникът му беше безплътен. Оръжието му мина без пречка през мастилената тъмнина и тъй като Кейоке посрещна магията, без да трепне, тя го порази право в гърдите.
Броня щеше да я забави. Лъскавата коприна на съветническия му халат изобщо не затрудни тъмната сила и мръсният й допир съсухри тъканта. След това волята на Кейоке беше сломена. Гордият стар воин, подхвърлял Мара високо във въздуха в детството й, се вцепени. Оръжието падна от ръката му. Очите му изгубиха решимостта си, разширени от болка и ужас.
И все пак победата накрая беше за воина. Умореното му сърце не можа да издържи на потреса и болката, както това на по-млад мъж. Духът му, отдавна изслужил своя срок, в последните години много слабо се държеше за живота. Кейоке залитна и вдигна брадичката си към небето, като в поздрав към боговете. След това рухна на земята с мъртво като камъните под него тяло и с лице, отпуснато в сетен покой.
Яростта на Тапек остана неутолена. Беше искал старецът да закрещи и да проси за милост, да вие в животински страх така, че Мара в носилката да разбере, че любимият й Военен съветник страда, и то заради нея. Тапек изруга. Беше искал Мара да умре преди да издъхне старият воин, за да я види Кейоке пратена в залите на Туракаму преди него и да умре разбрал, че трудът на целия му живот е бил напразен. Погълнат от нажежена до бяло ярост, магьосникът се хвърли след носилката, вече изоставена от носачите си и самотна сред дърветата. Замърмори заклинания и изтръгна магии от въздуха. Сечеше думите и подсилваше с жестове всеки свой дъх. Магията му сътвори сребристи дискове, които увиснаха във въздуха и се завъртяха над дланите му. Ръбовете им бяха по-остри от ножове, а вятърът, който създаваха, бучеше.
— Вървете! — заповяда магьосникът.
Смъртоносните дискове се понесоха с неуловима за очите бързина и посякоха през дърветата. Допирът им изсмукваше живот. Зелени растения и млади дръвчета повяхваха, съсухрени на голи клони за миг. Нищо нямаше сила да ги спре. Никаква преграда не можеше да ги забави. Минаха през камък като през сянка и се врязаха през завесите на носилката, без да откъснат и нишка.
Над полянката прокънтя задавен женски писък. После настъпи тишина.
Дори дивите същества и птиците отдавна бяха избягали.
Но воините зад гърба му бяха останали. Пришпорен от гняв заради атаката на носилката. Ударният им водач ги призова на щурм.
Тапек изригна в безумен смях, завъртя се и се изправи срещу тях. Мечовете в ръцете им изглеждаха глупаво, а бойната страст на лицата им — гримаса на жалки глупци. Магьосникът усили заклинанието си, размаха ръце и заотпраща диск след диск във връхлитащите към него редици.
Западаха мъже. Не крещяха, тъй като не им оставаше миг, за да си поемат дъх. В един момент бяха живи и тичаха. В следващия, посечени от убийствените дискове на мага, се сгърчваха. Краката им се огъваха и те падаха на земята като сламени чучела.
Яростта на Тапек все още не бе утолена. Сякаш решил да изпепели и избие всичко, което му се мерне пред очите, той продължаваше да хвърля магия. Блясък след блясък излитаха от ръцете му. Въздухът звънеше и пееше под ръбовете на въртящите се кръгове дълго след като и последният воин на Мара беше паднал мъртъв. Инкомо бе проснат сред бойците и със смачканите си копринени халати приличаше на нелепо стъпкано цвете.
Силата на Тапек изведнъж се изцеди.
Изтощен и замаян, магьосникът нямаше друг избор, освен да спре да си поеме дъх. Не ликуваше. Негодуванието все още кипеше в него от това, че простосмъртни мъже му се бяха опълчили. Не съжаляваше, че са загинали от неговата ръка, а че бе принуден да убие Мара твърде бързо. Беше заслужила дълъг и болезнен край заради неприятностите, които бе причинила на Събранието.
Оправи гънките на халата си и тръгна към онова, което доскоро беше зелена горичка. Оцелелите роби и слуги се присвиваха и хленчеха, притиснали лица в земята: Тапек мина през тях и навлезе в мъртвото петно земя около носилката на Акома. Сухи листа и клонки се разпадаха на прах, докато преминаваше.
Само яркият лак на носилката не беше помръкнал. Пощадена от въздействието на изпиващата живот магия, тя изглеждаше почти изкуствена под блясъка на неспираната от нищо слънчева светлина. Тапек пристъпи напред и дръпна завесите с извезаните по тях птици шатра.
На възглавничките лежеше мъртва жена, зяпнала със замръзнали очи в изумление. Ръцете и краката й бяха загърнати в халата на Велика лейди, но лицето й не беше на Мара.
Проклятието на Тапек прокънтя над разрухата и смъртта.
