Сарик, който освен другите си качества никога не забравяше лица, изсъска:
— Познавам ги! Тези бяха на Минванаби.
Идващата към тях сила наброяваше трийсет души и се приближаваше в строй. Силовият водач на отряда вдигна ръка в приятелски поздрав и извика Ударния водач на Мара по име.
Мара погледна Сарик. Лицето й беше пребледняло. Дори устните й бяха побелели.
— Минванаби?
Сарик кимна.
— Ренегати. Онези, които така и не се заклеха пред натамито на Акома. Тъмнокожият с белега на бузата: него не мога да сбъркам.
Мара си спомни онзи мекосърдечен миг на съжаление. Сега й се отплащаха с предателство за милостта, тласнала я да остави тези мъже да си отидат свободни. Имаше по-малко от секунда, за да вземе решение, защото тези воини след пет стъпки щяха да са сред защитниците й, опасни като пепелянки в сменената си униформа.
Разкъсваше я мисълта, че може да са й верни. Но паметта на Сарик беше безпогрешна. Кейоке и Люджан се кълняха в това. Вдиша рязко и кимна на Първия си съветник.
Сарик вдигна тревогата, за да не я издаде женският й глас:
— Врагове! Азавари, сигнал за атака!
Заповедта на Силовия командир отекна над хаоса, първите редици на ренегатите зарязаха преструвките и извадиха мечове, готови да се хвърлят в атака.
Сарик дръпна рязко ръката на Мара и я избута от редиците и зад себе си.
— Върви! — почти изкрещя. Дори в този миг бе запазил склонността си към хитруване. — Бягай и извести другите! — извика отново все едно, че господарката му е млад войник, изпратен като вестоносец.
Двата отряда се счепкаха. Мъже запъшкаха, засипаха проклятия и нададоха бойните викове на Акома. Замигаха да махнат щипещата пот от очите си и се замолиха на боговете да им помогнат да различат противник от враг.
Всички бяха бронирани еднакво, в зеленото на Мара.
Ударен водач Азавари извика да им даде кураж, след което се пресегна и издърпа Сарик назад. Годините опит го правеха бърз като саркат и той зае мястото на съветника, парирайки удара на вече връхлитащия противник.
— Пази пратеника ни — каза му рязко. — Знаеш къде отива!
Лицето на Сарик се изкриви от безсилие. Беше воин преди да стане съветник. Можеше да бъде воин още веднъж. Но обучението на старата Накоя го принуди да премисли всички възможности. Господарката му тичаше колкото й сили държат през дърветата и се препъваше в корените с неудобната броня. Не боравеше с меча. Не можеше да бъде лишена от каквато и да било защита или съвет — и за част от секундата здравият разум му показа благоразумието в избора на Азавари.
— Изтръгнете сърцата на тия кучета! — изрева той. — Ще се погрижа пратеникът ни да стигне главната колона. Ще се върнем още преди да сте успели да ги избиете всички!
После затича, обзет от нажежена до бяло ярост. Нямаше никаква главна колона, разбира се. Единствената охрана бяха сражаващите се тук и отстъпваха три пъти числено. Господарката му беше стигнала толкова далече, понесла беше опасностите на Турил и беше пожертвала най-обичните си слуги — и да се провали сега? Жалка измяна, работа несъмнено на лорда на Анасати. Този заговор не можеше — нямаше! — да унищожи доблестната Слуга на империята. Можеше да рискува всичко, за да съхрани децата си, но Сарик разбираше, че тази надпревара е за много по-висок залог от живота на едро момче и едно момиче, колкото и скъпи да му бяха.
Затича напред, вече нераздвоен в желанията си, а тласнат към още по-голямо усилие от обречената борба на приятелите си. Зад него ехтеше трясъкът и пукотът на мечове, биещи по броня. Над пъшкането заехтяха писъци. Лъжевоините се врязваха в редиците на верните на Акома с опустошителна твърдост. Бяха Минванаби на отдавна очакван отмъстителен набег. Беше им все едно как загиват.
Хората на Мара имаха пред себе си много по-важна цел. Не се сражаваха просто за да съхранят честта на господарката си. Убиваха, когато можеха, възпираха, когато не можеха, и се стараеха да останат живи, за да проточат битката колкото може по-дълго.
Упоритата им настървеност не остана незабелязана.
Само след минути един от нападателите си спомни за вестоносеца и извика на офицера си за необичайния ескорт, заповядан от Ударен водач, който трудно можеше да си позволи загубата дори на един наличен меч.
— Ха! — извика офицерът на Минванаби. В гласа му се прокрадна задоволство. — Вие не сте ариергард! Вашата господарка не се вози в носилка под по-добра защита напред, а? — И изкрещя на хората си: — Разпръсни се и подгонете вестоносеца!
Сарик чу вика, докато тичаше след Мара. Изруга. Лъжегвардейците вече тичаха по петите му. Никой от верните на Акома не можеше да ги спре. Всеки меч вече беше зает, а враговете бяха повече на брой.
Догони Мара, хвана я за лакътя и я тласна напред над един паднал дънер.
— Бягай! Не спирай, а ако започнат да те настигат, се скрий. Измъкни се по тъмно.
Тя се олюля, отмести един клон и продължи да бяга. Сарик не можеше да задели повече време за нея. Гонещите я Минванаби вече бяха тук.
Завъртя се рязко. Три меча го атакуваха. Той парира, замахна и един Минванаби залитна назад и забълва кръв, пронизан в гърдите.
