Макар да бе все още млада и здрава, Мара все пак не беше онова момиче, което бе поело мантията на Акома. Състезанията в борба и надбягванията с брат й бяха на трийсет години зад нея и сега дъхът й разкъсваше гърдите й. Не можеше да продължи повече. А трябваше.
Войниците зад нея я догонваха.
Не можеше да мисли нито за дъх, нито за скръб. Имаше двама по петите й, един само на крачка зад нея, а другият — едва ли на повече от половин крачка зад него — и я настигаха. Почти можеше да усети вдигащия се меч зад гърба й. Всеки момент очакваше удара, последван от болка и пропадане в мрака.
Да умре от меч беше чест, помисли обезумяла. Но изпита само черен гняв. Всичко, към което се беше стремила, щеше да пропадне заради тесногръдата омраза и жажда за мъст на някакъв воин. Не можеше да направи нищо — можеше само да накаже тялото си да продължи напред, може би в последната й стъпка. Щеше да умре като газела, задържана в бяг от здравите нокти на излязъл на лов саркат.
Теренът започна да се издига. Мара се хвърли нагоре и се препъна. Падна лошо. Меч проряза въздуха, където беше допреди миг тялото й, и воинът изруга.
Мара се претърколи по сухите листа. Бронята й пречеше, а мечът на кръста й, който така и не бе помислила да захвърли, се закачи в някакъв храст и я задържа.
Погледна замаяна нагоре в зеленината и петната ярко небе между тях. Над нея се извиси лицето на враг, в кошмарно приятелски цветове. Мара видя как мечът се надигна, за да посече и да я довърши. Нямаше дъх, за да извика, можа само да се замята в напразно усилие да се измъкне.
В този миг воинът, който тичаше на крачка по-назад, ги настигна. Мечът му се вдигна и падна малко по-бързо, за част от секундата… А плътта, която посече, беше на врага.
Мара изхлипа и едва след като издъхващият се свлече върху краката й, осъзна, че не всичката зелена боя крие предатели. Едно познато лице бе оцеляло, с кръв от рана на бузата.
— Ксаному! — извика тя. — Благословени богове!
Той избута трупа настрани, дръпна я бързо да се изправи и я бутна напред.
— Хайде, господарке — изхриптя задъхано. — Намери чо-джа. Ще забавя враговете.
Тя искаше да го похвали, за да разбере благодарността й. Но не можеше да си поеме дъх.
— Милейди, върви! Идат още, а само аз съм да ги задържа.
Мара се обърна рязко, заслепена от сълзи. Мечтата на Ксаному да я види спасена беше напразна надежда: насекомоподобните нямаше да се бият. Бяха обвързани от договора на Събранието и със сигурност вече знаеха за противопоставянето й на едикта на Великите.
Все пак затича. Алтернативата беше да я заколят на място — двама грамадни воини прегазиха през храстите и скочиха срещу Ксаному.
Борбата бе кратка, едва ли повече от пет-шест удара. Ксаному падна, дал живота си, за да спечели на господарката си още няколко крачи през леса. Дърветата оредяваха, помисли Мара… Или просто й се виеше свят, преди да падне в несвяст?
Примига, за да махне сълзите и потта от очите си — и мракът се надигна като черна стена, за да я погълне.
Тя замахна с ръка, за да се задържи, да го прогони — и ноктите й остъргаха по хитин.
Чо-джа! Беше стигнала до могилата. Обкръжаваха я черни тела и я изтласкваха нагоре от всички страни. Мара ахна задъхана, оказала се в безпомощен плен. Тези не бяха воини, а работници, стегната в плътно ядро група събирачи на храна, които се връщаха към кошера си.
Заговори задъхано:
— Вие… сте обвързани… да се подчините… на едикта… на Събранието! Не трябва… да се биете!
Чо-джа я пренебрегнаха. Бездруго не можеха да се бият, след като бяха работници, а не специализирани за бой. Не носеха никакви оръжия или сечива. Но докато се стягаха още по-плътно около Мара, а преследвачите й изскочиха от дърветата, тя осъзна: насекомоподобните не можеха да се бият, а само да умрат.
Врагове връхлетяха. Мечове блеснаха в късната следобедна светлина и посякоха закрачил в процесията работник.
Съществото падна без звук и зарита от болка. Сякаш едва сега осъзнали заплахата, останалите работници се скупчиха още по-плътно около Мара и я понесоха като плавей, подет от течение. След секунди могилата на кошера се извиси пред тях и се спуснаха в мрака.
Минванаби се развикаха и нахлуха след тях в тунела.
В следващия миг тъмен прилив затули последната светлина откъм входа и Мара разбра, че работниците чо-джа запречват тунела с телата си. Преследвачите й можеха да стигнат до нея само ако ги избият.
Беше прекалено съсипана от умора, за да може да заплаче от скръб или облекчение. Умът й бе наказан от осъзнаването, че макар този кошер да е под атака, воините му не смеят да рискуват с отговор от страх, че Събранието може да ги обвини за нарушаване на договора. Макар да знаеше, че чо-джа смятат живота на индивидите си — особено работниците — за заменим, изпита жалост, че толкова живот трябва да се пожертва за спасението й.
