И последната смътна светлина угасна, щом завиха на един ъгъл. Мара се озова сред пълен мрак. След пътуването си до Чака-а в Турил знаеше, че чо-джа са по природа дневни същества, и долови стратегия в липсата на осветление. Работниците я водеха все по-надълбоко в кошера, по безкрайни извивки и завои. Минванаби бяха подмамени да ги последват. Очакваше ги тъжна орис. Никога нямаше да излязат живи от този лабиринт. Не че чо-джа щяха да ги убият. Просто хората, изгубили се в подземните тунели, щяха да загинат, изтощени от жажда и глад.
— Предайте благодарностите ми на своята царица — промълви Мара.
Работниците чо-джа не благоволиха да отговорят. Можеше да е заради договора, който ги задължаваше да мълчат, или пък беше от скръб по падналите им приятели. Мара усещаше допира на телата им, вече не притискащ, а нежен, все едно я бяха прегърнали и понесли някакви гигантски ръце. Със закъснение й хрумна, че личната й тревога за Джъстин почти я беше заслепила. Тези чо-джа не й правеха услуга, а може би по свой начин й предлагаха помощ за каузата й, след като беше довела магове чо-джа, за да надделее над Събранието.
В нейното оцеляване тези същества виждаха свободата си.
Съзнаваше, че на подобните на роби работници може би им е забранено да общуват. Но имаше възможност царицата им да не действа съвсем неутрално, а по свой, прикрит начин да е съюзник на човешката кауза на Мара.
И къде ли я водеха? Или просто вървяха без мисъл по кошерната си работа?
Времето беше по-важно от всичко. Оцеляването на децата й зависеше от бързите й действия.
Вдиша дълбоко. Беше капнала от умора. Ако не бе вклинена между корубите на десетина бързо движещи се тела, чиято крайна цел бе неизвестна, сигурно щеше да падне.
Ако намереше достатъчно дързост, можеше да помоли да яхне някое от тях.
Такава дързост обаче можеше да я убие — ако се хлъзнеше, докато се опитва да се изкатери на гърба на движещо се чо-джа, както бе затруднена от бронята си, другите можеше да я стъпчат.
Работниците чо-джа нямаха възприятие за цуранското понятие за достойнство. Все пак Мара не можеше да се принуди да мисли за тях просто като за товарни животни и това затруднение, наред с възвръщащата й се сила, я накара, да замълчи. Спомни си изражението на Люджан в онзи далечен ден в Достари, когато робът Кевин бе направил нелепото си предложение, довело войските й до победа на гърбовете на воини чо-джа.
Сълзи напълниха очите й при спомена за онзи ден. Люджан изглеждаше пребледнял и готов да повърне, когато зяпна широкото черно тяло, на което трябваше да се качи. Но го беше направил — и бе спечелил велика победа.
Коя беше тя, че да рискува такъв като него на равнината Нашика, а да не посмее да направи същото?
Сърцето й се сви от страх, щом си го представи. Но беше изгубена, ако не намереше начин да обедини чо-джа на бунт срещу потисниците им и да се върне при маговете от Чака-а, които чакаха скрити в подземията в именията й. Синът и дъщеря й щяха да загинат от ръката на първия съперник претендент за златния трон. Дори претендентът да не беше Джиро, имаше други, също толкова безмилостни.
А Събранието на магьосниците никога нямаше да й прости, че е подкопала всемогъществото им.
Останала й беше последната карта за изиграване, последният отчаян план, който бе очертала по време на последния съвет, преди да избухне войната. Трябваше да стигне на всяка цена до царицата на този кошер.
— Отнесете ме при царицата си — помоли Мара. Гласът й трепереше.
Работниците не реагираха.
— Трябва да говоря с владетелката ви.
Работниците не отговориха, но спряха.
— Трябва да видя царицата ви — извика Мара този път силно и викът й отекна като буря по безбройните коридори.
И изведнъж блесна светлина и Мара видя приближаващ се отряд воини. Бяха с шлемове и ги водеше Ударен водач с пера на шлема. Черните му като оникс очи се извърнаха към нея.
— Аз съм Такс’ка. Идвам да изпълня молбата ти и да те отведа при царицата на този кошер.
Работниците се разстъпиха… а Ударният водач на чо-джа коленичи и добави с напевен тон:
— Можеш да ме яздиш. Царицата ни няма време да те чака.
Царицата на чо-джа наблюдаваше с очи като черен лед как гостенката й човек се надига от поклона си. И преди Мара да е успяла да изрече и една дума за поздрав, заговори:
— Не можем да ти помогнем, лейди Мара. Със своите действия си настроила Събранието на магьосниците срещу себе си, а ни е забранено да помагаме на всеки, когото те назоват свой враг.
Мара смъкна шлема си и приглади мократа си коса. Кимна. Нямаше друг избор, освен да поеме по най-дръзкия курс, на който се бе осмелявала.
— Велика царице — заговори тя толкова твърдо, колкото позволяваха изпънатите й нерви, — моля да възразя. Трябва да ми помогнете. Изборът ви е отнет, защото условията на вашия договор със Събранието вече са нарушени.
Тишината настъпи рязка като удар. Царицата се извиси над Мара.
— Говориш от невежество.
