Сарик измъкна острието и се изви, за да избегне удар в хълбока. Надигна окървавеното острие и посече надолу. Посрещнат от здраво париране, остави инерцията да се поеме от вражеския меч и след това удари с лакът под ъгъл. Ударът му се вряза в гарда на противника и го уби.
— Не е толкова зле — измърмори бившият офицер, станал съветник. — Не съм забравил как се върти меч.
Войникът, който бе останал жив, се опита да се измъкне от куп откършени от бурята клони и да догони момчешката фигура, за която вече подозираше, че трябва да е лейди Мара. Сарик се хвърли да го спре. Силно посичане отзад в лявото рамо обаче го предупреди, че е сгрешил. Върху него връхлиташе четвърти войник. Сарик се завъртя до падналото дърво, замахна и посече нападателя в гърлото. Другият обаче вече се беше измъкнал и тичаше след Мара. Сарик измърмори богохулно проклятие. Но пътят му вече беше чист. Трябваше само да продължи. Напрегна уморените си крака и тялото му изкрещя от болка. Той затича и застена, останал без въздух. Догони война в лъжливите цветове и го посече отзад. Бронята отклони удара. Счепкаха се, а през това време друг противник се промъкна покрай тях и затича след бягащата Мара.
Сарик се биеше, затруднен от безпомощното си рамо. Кръв потече по ръката му и закапа в пръстта под нозете му. Сандалите му се хлъзнаха по мокрите листа. Едва успяваше да се защити, слабостта сякаш прииждаше на вълни през сухожилията му. Врагът пред него се хилеше — лош знак. След това някой извика името му.
Сарик позна гласа и стисна устни. Беше Азавари. Докато Ударният водач на Акома връхлиташе на помощ на съветника, а още и още Минванаби се стичаха да го спрат, Сарик за миг успя да го погледне в очите.
И двамата знаеха съдбата си. И двамата се усмихнаха — посрещаха с радост сигурния сетен отдих, който смъртната плът вече не можеше да отхвърли.
Меч прободе Сарик в хълбока и той залитна и изпъшка. Ударният водач на Акома се обърна към трима противници наведнъж. Викаше сякаш от ярост, но Сарик разпозна хладнокръвната цел зад обидите:
— Елате ми, куклички на Анасати! — Азавари развъртя меча си. — Може да кажете на децата си, че сте пратили Азавари, Ударен водач на Слугата на империята, в залите на Червения бог! Ако доживеете да имате деца! Ако те признаят за бащи тези, които ги посрамиха, като са облекли не своите цветове. Умрете за наглостта си, псета на Минванаби!
Но воините не се подмамиха за атака. Прецениха хладно разстоянието и средният скочи срещу Азавари, а другите свърнаха да го заобиколят и да продължат да тичат след Мара. Азавари се хвърли настрани. Воинът, който скочи към него, го пропусна, а другият, който затича наляво, изкрещя, щом мечът бе хлъзна между ребрата му. Онзи надясно спря за миг, разколебан. Азавари нямаше такива колебания. Хвърли се към него, без да мисли за меча, който вече летеше към врата му, и го прободе в хълбока.
Сарик видя как падна шлемът със зелените пера. Примига да махне парещите сълзи, осъзнал, че доблестният Ударен водач бе спечелил ценни секунди за Мара.
Надигна меча си, но твърде бавно — мускулите му бяха съвсем изцедени. Ударът му не улучи. Болката посече нажежена във врата му и светът изведнъж помръкна. Сарик залитна и падна.
Последното, което усети, преди мракът да погълне сетивата му, беше щедрата миризма на мъх и виковете на вражески войници, оставили мястото на кървавата си победа, за да догонят Мара. Помъчи се да изрече молитва за Слугата, но думите не идваха. Нямаше дъх, нито слово повече в себе си. Последната му мисъл, докато смъртта го взимаше, бе за Накоя, която го беше обучила. Свадливата старица щеше да му заврещи, щом го срещнеше в залите на Туракаму и го видеше паднал с воинска чест, въпреки всичките й усилия да го издигне в по-висок ранг. Нетърпелив да размени думи със сприхавата си предшественичка, Сарик почти се усмихна.
Мара тичаше.
Храсти я дърпаха за краката и дъхът пареше гърлото й. Продължаваше задъхана напред. Враговете я преследваха неумолимо. Докато се шмугваше под клоните, от време на време ги зърваше: тичащи след нея фигури в зелено.
Имаше нещо много зло в тази гледка с мъжете, носещи цветовете на дома й, които я гонеха да я убият. И това нещо бе много по-силно от страха. Това, че зелената броня винаги бе представлявала хора, готови да умрат за нея, готови да я защитят с цената на всичко, и че сега врагове носеха цветовете на Акома, я докарваше до ръба на отчаянието.
Колко души бяха загинали в това последно общо вероломство на Минванаби и Анасати? Сарик и Азавари, двама от най-чудесните й млади служители, тези, които бе избрала да пощади. Войниците, останали с нея, бяха здрави, корави мъже, избрани заради надеждността си в спешни ситуации. Но след като бяха приковали погледи в Събранието на магьосниците, кой можеше да предположи, че поставеният капан толкова близо до целта ще е така обикновен и в същото време — така убийствен?
Тунелите на чо-джа вече трябваше да са съвсем близо.
