Мара затвори очи и преглътна. Едва надви безполезния инстинкт да побегне: беше под земята, много дълбоко. Бягството нямаше да донесе нищо. Беше се оставила на милостта на чо-джа и ако не успееше да ги склони да й помогнат, всичко беше загубено.
Така че отвърна високо:
— Не толкова невежествено, колкото мислиш.
Царицата остана хладно сдържана. Не се отпусна отново на подиума обаче.
— Продължи.
Мара заложи всичко.
— Вашият договор е нарушен — заяви тя. — Но не от вашата раса, царице. А от мен. — Тишината в залата бе като глухота: толкова беше пълна. Мара преглътна страха си и продължи: — Аз наруших вашия договор, който според всяка безпристрастна преценка впрочем беше несправедлив. Отидох до Чака-а. Говорих с вашия вид и ги видях така, както им се полага да живеят, свободни и над земята. Осмелих се да го направя, царице. Направих преценка за доброто на вашата раса, както и за моя народ. Дръзнах да помоля за съюз и когато се върнах, доведох със себе си двама магове чо-джа, за да помогнат на каузата ви.
При тази вест тишината стана още по-дълбока. Мара имаше чувството, че повишава глас срещу съкрушителната тежест на неизречено неодобрение.
— Тези магове са подслонени в едно неизползвано подземие в кошера близо до именията ми. Събранието няма да се спре, за да прецени дали вашият вид е невинен за приютяването им. Ще действат все едно всички чо-джа са заговорници. Следователно договорът вече е нарушен, от моята ръка, за подобряването на тази империя, и сега чо-джа трябва да се борят да си върнат своя полагащ се по право свободен дял.
Тежкото мълчание се проточи.
— Имаш ли да кажеш още нещо? — Тонът на царицата бе като звън на кристал.
Мара се поклони дълбоко.
— Моята дума към теб свърши.
Царицата издиша със съсък. Люшна се назад и напред, после пак, след това се отпусна на подиума. Очите й заблестяха.
— Все пак не можем да ти помогнем.
— Какво?! — Възмутеният вик се изтръгна от устата на Мара, преди да е помислила. Поправи грешката си с нов поклон, този път толкова нисък, че можеше да мине за раболепен. — Условията на договора са нарушени. Нима няма да се вдигнете при тази възможност, за да си върнете свободата и полагащата ви се по право съдба?
Царицата изглеждаше натъжена.
— Не можем. Дали сме дума. Нарушаването на договора е твое дело, твоя измяна. Не познаваш нашите нрави. За нас е невъзможно да нарушим клетва.
Мара се намръщи. Разговорът не вървеше както си го беше представяла. Тласната от неудържим страх, тя призна:
— Не разбирам.
— Нарушаването на обещания е човешка черта — заяви царицата.
Мара се помъчи да разбере.
— Зная, че вашият вид никога не забравя нищо, но…
Царицата обясни:
— Нашата дума не може да се наруши. Точно затова хората непрекъснато ни се налагат. Всяка война свършваше с договор, с който ние по силата на естеството си трябваше да се примиряваме. Хората нямат такива инстинктивни задръжки. Те нарушават честта и не умират от това. Ние разбираме това странно поведение, но не можем да…
— Да умрете! — прекъсна я Мара потресена. — Искате да кажете, че не можете да преживеете нарушаване на обещание?
Царицата наведе глава в потвърждение.
— Точно така. Нашата дума е обвързваща, неизкоренимо свързана с кошерния ум, който сам по себе си е разум и живот. За нас едно обещание е ограничаващо като стените и веригите за човек… не, дори повече. Ние не можем да се бунтуваме срещу убежденията на своите предци, без да причиним лудост на кошера, лудост, която носи смърт, защото бихме престанали да се храним, да се плодим и да се браним. За нас да мислиш означава да действаш и да действаш означава да мислиш. Вие нямате думи, за да обхванете това понятие.
Мара отпаднало седна на голата пръст и бронята й изскърца в тишината. Гласът й бе примирен като никога.
— Не знаех.
Царицата не изказа никакво съчувствие.
— Това е обичайният отговор за хора, които най-сетне проумяват грешката си. Но той не променя нищо. Ти не си се заклела над условията на забраната. Не можеш да нарушиш нещо, което не те обвързва. Само чо-джа или Събранието може да нарушат този древен пакт.
Мара се изруга наум за гордостта и суетата си. Беше дръзнала да си въобрази, че е нещо по-различно от другите управляващи лордове. Беше си въобразила, че познава своите приятели чо-джа, и беше виновна в жестокост не по-малка от извършената от нейния вид срещу насекомоподобната раса в миналото.
Съветът на Чака-а й беше повярвал: погрешно, изглежда. Потръпна при мисълта, че маговете, които бе склонила да дойдат в империята, рано или късно ще разберат колко лошо е преценила.
Колко ли пъти Ичиндар, на трона на своята власт, беше страдал от човешките си глупости, причинили злочестини на хора, които бе предопределен от съдбата да управлява? Мара се почувства смалена от срам. Беше се домогвала да постави сина си на златния трон. За да спаси живота му, както вярваше.
Колко малко беше мислила за последствията във времето, за последствията от това да постави бремето на отговорност, която тя самата дори не можеше да обхване, на крехките неукрепнали рамене на едно момче!
