Бе сломена от нещо много по-лошо от отчаянието. Помисли за окончателността на смъртта, която така упорито бе наричала хабене на ресурс. Вече не беше толкова сигурна. Същината на философията й се бе променила дотолкова, че вече нито една посока на действие не изглеждаше сигурна.
— Магьосниците ще потърсят отмъщение срещу расата ви — най-сетне промълви Мара и вдигна смирено очи към царицата. — Какво ще направите?
Огромното насекомоподобно я изгледа с изражение, което никой човек не можеше да разгадае.
— Някои от нас ще умрат — отвърна тя с неумолимата искреност на своята раса. — Този кошер най-вероятно ще бъде първият, след като ти бе разрешено влизане и аудиенция.
— Не можете ли да избягате? — Ужасно й се искаше да чуе поне една дума за надежда и кураж, да чуе, че не всичко е изгубено за тези същества, чието приятелство я беше крепило през безчет изпитания и трудности.
Царицата помръдна преден крайник, равносилно навярно на свиване на рамене при чо-джа.
— Вече съм в най-дълбоката зала на този кошер. Невъзможно е да ме преместят. Щом наша царица узрее достатъчно, за да снася яйца, ние губим подвижността си. Тук поне ще оцелея до последния миг. Вашите Велики може да унищожат тялото ми, но кошерният ум ще съхрани паметта ми и записа на всичко, което става тук. Друг кошер ще защити нашия ум, а когато се роди нова царица, умът ще се поднови с нея.
Слаба утеха, помисли Мара — да не бъдеш забравена за вечността. Не изрече на глас опасението си, че може да се случи по-лошо: можеше всъщност да има край без спомен за народа на чо-джа, задържан в плен на империята. Дързостта й можеше да донесе пълното им унищожение. Спомни си за доверието, което бе спечелила от съвета в Чака-а, и й се доплака.
Но не й остана време да се замисля за вина или за опасения, защото царицата кривна глава и сякаш се вслуша.
Бързо пискливо бръмчене премина между владетелката и слугите й. Връзката рязко прекъсна. Работници и воини напуснаха залата, а царицата извърна глава към гостенката си.
— Какво става? — попита със свито сърце Мара.
— Дошли са Велики — отвърна царицата. — Делегация от трийсет магьосници е пред входа на кошера ми. Обвиняват ни в клетвопрестъпничество и настояват да те предадем.
— Ще изляза при тях — отвърна Мара и се зачуди дали ще намери сили да се изправи. — Не искам да причиня повече неприятности на расата ви.
Царицата изпъна преден крайник в непогрешим жест на отрицание.
— Ти не си наша пленничка. Не сме нарушили никакви клетви. Ти доведе магове през границите и няма клауза в договора, която да забранява да се срещнеш с мен. Можеш да излезеш. Можеш да останеш. Или Черните халати могат да дойдат и да те изведат. Нито една от тези възможности не е наша работа.
Мара я погледна стъписано. Боеше се да не направи повече грешни предположения и затова претегли думите си внимателно.
— Ако не им се предам, Събранието ще го изтълкува погрешно. Ще повярват във вашето съучастничество и ще потърсят възмездие.
Царицата изглеждаше не толкова спокойна, колкото твърда — като излъскан обсидиан.
— Ще повярват погрешно, ако предположението ти се окаже точно.
Мара преглътна. Имаше чувството, че земната твърд под краката й всеки момент ще рухне.
— Вашият народ може да пострада от такова неразбирателство.
— Да, може. Това не прави грешната преценка на Черните халати по-близка до истината. Ние сме спазили условията на нашия договор, както е длъжна расата ни. Ако те, като хора, постъпят погрешно, тогава грешката е тяхна, както и последствията.
Мара се намръщи. Самата тя беше заобиколила веднъж запретени теми в опита си да се добере до податки, свързани със Забраненото. Сега, неспособна да потуши разпалилата се в нея искра надежда, се зачуди дали тези хитри чо-джа всъщност не искат да провокират грешна преценка.
Докато си поемаше дъх, за да изрази мисълта си на глас, я обзе внезапен ужас. Въздухът в залата изведнъж стана много гъст, сякаш огромна ударна вълна премина през тунелите. Мара затисна ушите си с ръце и ахна. Взрив разтърси земята и я събори. Залата се озари от мълнии и огън.
Над грохота на взрива царицата изпищя в предсмъртна болка — и може би в най-чистия гняв на чо-джа:
— Магьосниците нападат! Кошерът ни е унищожен! Договорът, който ни обвързва, е нарушен! — Гласът й се извиси до непонятно оглушително жужене в последно послание към расата й.
Изгарящият въздух задави Мара. От очите й потекоха сълзи и кожата й пламна. Джъстин — помисли тя. — Касума… Провалих ви…
Очите й бяха заслепени от зашеметяващ блясък и после угаснаха във всепоглъщащ мрак.
Мара изпищя. Светът, който познаваше, пропадаше. Зноят изчезна и плътта й се сви в захапката на смразяващ студ.
А после беше само тъмнина, проточена отвъд вечността.
Съзнанието се върна.
