Мара примига. Помъчи се да се ориентира, но умът й отказваше да различи нещо повече от съвсем зачатъчни и смътни усещания. Тялото й лежеше отпуснато като че ли на меки възглавници. Въздухът бе топъл, осветлението меко. Нищо друго не можеше да усети. Изгарящият агонизиращ кошмар за магия и унищожение сякаш бе заличен, като всеки кошмар след пробуждане.
— Къде съм? — промълви тя.
— В безопасност — отвърна й глас. От звънливия безплътен тон Мара разбра: беше станало чудо. Беше при маговете чо-джа. В Чака-а й бяха показали способността си да я пренасят от едно място на друго с магия. Тъй че сигурно го бяха направили и сега — бяха я измъкнали от кошера, преди Черните халати да го унищожат. Странно, осъзнаването, че чо-джа са пострадали, не й донесе никаква скръб. Разтревожена, Мара се надигна.
Тревогата й мигновено се разсипа като вода. Маговете Чо-джа се бяха потрудили добре в нейно отсъствие. Подземието вече бе обзаведено с мебели и украса, сътворени от изкуството им. Покоят, който изпитваше, сигурно също се дължеше на влиянието им.
— Вече практикувате изкуствата си, чародеи?
Единият маг отвърна с утешителен жест, извърнал предните си крайници така, че острите им ръбове да не я наранят случайно.
— Аурата ти бе обагрена със страх и гняв. Прости ми, че си позволих да облекча ума ти, но вече е време за ясно съзнание, нали?
Мара преглътна.
— Кошерът беше унищожен от Събранието. Съжалявам.
Вторият маг се размърда и крилете му изшумолиха.
— Необходима жертва — каза съществото с напевен безстрастен тон. — Паметта на царицата е съхранена непокътната и несправедливият договор най-сетне е нарушен. Воините чо-джа са свободни да нахлуят в империята. И ще подкрепят твоята кауза, Слуга на империята.
Нейната кауза! Тези думи я смразиха. Искала беше да осигури сигурността на децата си и да премахне застоя и жестокостта от културата на своя народ. Но цял кошер чо-джа току-що беше пожертван, за да я спасят, а сега я призоваваха да даде най-пълен отчет за обета си пред съвета в Чака-а. Цариците в империята искаха да продължи и да спечели свобода за расата им.
— Да — каза магът чо-джа в отговор на мисълта й. — Документ с имперския печат и с храмово потвърждение, който възстановява пълното гражданство на чо-джа, би трябвало да е достатъчен, за да отхвърли нечестната присъда на Събранието.
— Но първо Великите трябва да бъдат надвити — предупреди Мара. Перспективата за открит сблъсък с магьосниците я ужасяваше.
Маговете кимнаха с влудяващо спокойствие.
— Средствата са налице. Но времето е на изчерпване.
Скоростта, с която я връхлитаха събитията, сама по себе си беше повод за сериозна загриженост. Мара се постара да надвие смазващото я отчаяние. Беше изгубила съветниците си. Само боговете знаеха къде е Аракаси. Съдбата на Люджан й беше неизвестна. Армиите на Акома можеше вече да са на пепел, а съпругът й можеше да е унищожен от Събранието в мига, в който магьосниците я бяха обявили за свой враг. Джиро можеше вече да е в Свещения град и децата й да са мъртви. А дори ако по чудо Имперският район все още беше в безопасност и под защитата на Имперските бели, оставаха армиите на Анасати и Омечан, готови за щурм извън градските стени.
Укори се наум. Изреждането на всяко възможно нещастие не служеше за нищо, а щеше само да премахне дори нищожното предимство, което й бяха спечелили маговете на Чака-а. Виждаше смърт на всеки завой, все едно дали действаше, или не. По-добре беше да се бори и да вземе нещата в ръцете си по най-добрия възможен начин. Дали Джъстин и Касума бяха добре, или не, или дали претендент на Омечан или Анасати вече беше взел златния трон, тя все пак бе длъжница на чо-джа, които я бяха пощадили и сега спасили.
— Трябва ми информация — заяви тя и стана. Цялото тяло я болеше. Пренебрегна обаче болките и се обърна делово към маговете. — Вашата помощ ще е нужна. След като разбера разположението на силите срещу нас, трябва да стигна в Свещения град по-бързо от вятъра.
Маговете от Чака-а също се изправиха. Поклониха й се и застанаха от двете й страни.
— Волята ти е заповед за нас, лейди Мара — каза единият. — Попитай и ще научиш.
— Моят съпруг, Хокану — започна тя с едва сдържан трепет в гласа. — Къде е?
— Затвори очи — казаха маговете в един глас.
Мара се подчини, макар и с мрачно предчувствие. Енергията на магията я прониза. Видя много повече от тъмнина зад спуснатите си клепачи: след лекото замайване видя Хокану, надвесен над тактическа карта на Свещения град. Сочеше редици бели игли на стените му и лицето му беше угрижено. Изглеждаше все едно не е спал от две седмици.
Това беше повече, отколкото можеше да понесе.
— Жив е! — извика и очите й се напълниха с радостни сълзи. Но веднага след това насочи ума си към практичните неща.
