Мара пристъпи твърдо напред, стиснала ръката на Джъстин. Зачуди се, докато преминаваше между редиците на жреците от двайсетте Висши ордена, дали боговете ще я поразят заради гордостта й и заради дръзката арогантност да се осмели да издигне сина си на трона като Небесната светлина, деветдесет и втория император на Цурануани. Но представителят на храма на Джуран, Бога на справедливостта, не изглеждаше недоволен, а Върховният жрец на Туракаму й се усмихна окуражително. Отделени от другите, зад жреца на Червения бог, стояха три загърнати в черно фигури, Сестрите на Сиби, Богинята на смъртта. Дори тези смразяващи привидения сякаш окуражиха Мара с леки кимвания. Върховният жрец на Джастур, Бога на войната, се плесна с металния си юмрук в гърдите за поздрав, щом Мара премина, и ударът му изкънтя върху скъпоценното желязо на гръдната му броня.
Мара направи нова стъпка, и още една. Вътрешната й увереност укрепваше. Докато вървеше, жреците на по-висши и по-низши ордени започнаха да се подреждат пред подиума, по двойки според естеството им, жреците на Лашима, Богинята на мъдростта, редом до тези на Салана, Майката на истината. Жрецът на Туракаму застана със Сестрите на Сиби, а Върховният жрец на Джастур зае място до Върховния жрец на Баракан, Господаря на мечовете.
Отпред, на имперския подиум, чакаше малко русокосо момиче с искрящ воал от златна тъкан. Джеиля. Слугините смъкнаха покривалото й. Момичето все още имаше лунички от многото игра на гоненица в имперските градини. И макар да изглеждаше пребледняло под багрилата и пудрата на грима, се усмихна широко на Слугата.
— Нека вратите се затворят и да започне брачната церемония! — призова жрецът на Чочокан, Добрия бог. Зад него и вдясно Върховният жрец на Томача, Любящия децата поде тиха молитва. Мара се взря в него, спомнила си, че по-малкият брат на Чочокан бе известен и като Носителя на мир. Помоли се наум дано и днес да е така.
Пръстите на Джъстин стиснаха ръката й за последно и тя го пусна, за да заеме мястото си до своята принцеса. Мара застана до чакащия Хокану и щом церемонията започна, пъхна ръката си в неговата.
В Имперския дворец цареше оживление. Вестоносци тичаха насам-натам и слуги притичваха припряно по дворовете, забързани по задачи. Подпрял лакът на перваза на прозореца, Шимоне наблюдаваше шетнята им с непроницаеми очи. Лицето му беше строго повече от обичайното. Кривна леко глава да привлече внимание към необичайната суматоха навън.
Жестът бе забелязан от Хочопепа, който седеше на възглавнички пред ниска масичка с поднос със захаросани плодове. Дебелият магьосник кимна разбиращо и заговори тихо, тъй че само Шимоне да може да го чуе.
— Тази шетня е доста повече от обичайно ежедневие. Преброих петима жреци, скрити под качулки, а ако се съди по миризмата, кухните готвят за пиршество. Странна работа за град под атака.
Сякаш за да потвърди думите му, изстрелян от обсадна машина камък профуча във въздуха и падна в близкия двор. Бездомно куче изквича и побягна, подвило опашка. Хочопепа присви очи.
— Тези проклети неща почват да ме дразнят. Още един камък толкова близо и ще изляза и ще ги… — Спря, понеже го разсея група странно облечени благородници, забързани покрай прозореца. — Очаквахме да се стекат управляващи лордове в залите на стария съвет, но това май е нещо повече.
Шимоне се размърда и се изправи.
— Доста повече. Мотеча няма да се стърпи дълго и ще се задейства.
Хочопепа погледна тъжно остатъците от закуската си.
— Аз няма да се стърпя дълго и ще се задействам — поправи с лек укор колегата си. — Мисля, че тя вече е тук и си губим времето с това чакане.
Шимоне не отвърна нищо, но повдигна вежди и излезе от стаята. Хочопепа се надигна с пухтене от възглавничките и заситни след него.
Слуги, улисани по неясни задачи, се разбягваха или се просваха на пода от страх, щом ги видеха. Макар дворецът да представляваше лабиринт от постройки, добавяни една до и връз друга през столетията, Черните халати нямаха нужда да ги упътват и лесно стигнаха до боядисаната в червено врата, украсена с емайлиран печат. Не почукаха, а направо нахълтаха в кабинета на Имперския канцлер.
Даджало от Кеда бе величествен в одеждите на високия си сан, червени и черни халати, скроени на пластове и със златно везмо, блещукащо по яката и ръкавите. Косата му беше прибрана нагоре и пищно накичена. Изглеждаше сдържан, макар и леко пребледнял. Персоналът му не беше толкова спокоен. Секретарят до лакътя му трепереше от страх, а робът бегач се беше присвил до външния параван. Причината за толкова голямото притеснение беше явна: всички възглавнички, оставени за аудиенции с молители, бяха заети от няколко Велики.
Мотеча, който крачеше нервно, само погледна бегло влезлите си двама колеги и продължи разпита.
— И никаква вест за нея?
Не беше нужно да уточнява кого има предвид.
