А в това, че беше изпратена в Онтосет, имаше особена логика. По-безопасно беше за тонга седалището им да е колкото може по-далече от мястото им за контакти, малко светилище извън храма на Туракаму. Самият Аракаси имаше много агенти, които подозираха, че е базирано в Джамар или Янкора, защото оттам тръгваха всичките им послания.
Аракаси беше устоял на изкушението веднага да тръгне за Онтосет и беше прекарал ценни седмици в Кентосани в търсене на сестрата на момичето.
Беше оглеждал жертвата си седмици, преди да й се покаже. Като отклоняваше въпросите на Камльо със смътни отговори, я беше накарал да повярва, че е син на могъщ благородник, пропаднал до ниско положение заради романтична авантюра.
След като многократно бе рискувал да си докара позорна смърт с това, че се вижда с нея, Камльо най-сетне го беше поканила в леглото си.
Без нея Аракаси можеше да търси цял живот, без да намери подстъп към онова, което търсеше по заповед на Мара. И докато седеше сега, застинал като камък и в очакване да падне сумракът и да му даде шанс да се измъкне, мислеше колко много е задължен на едно момиче, отгледано за да не бъде нищо повече от креватна играчка. Знаеше, че трябва да остави тази жена и никога повече да не я вижда, но някаква струна в него бе докосната. Нов страх го облада: това, че можеше да помоли Мара да се намеси и да изкупи договора на момичето и че, вече свободна, Камльо можеше просто да се изсмее на искрената му грижа за нея.
Беше отраснал под грижите на жени от Тръстиковия живот и можеше лесно да разбере присмеха им. Скрит между храстите, понасящ стоически ухапванията на насекомите и болежките в мускулите от принудителната неподвижна поза, Аракаси въздъхна. Затвори очи, но не можеше да избяга от звуците на безконечните усилия на Камльо в спалнята да утоли похотта на мъж, твърде стар, за да се представи добре.
Чакането течеше болезнено бавно. Чак след като се увери, че старецът е заспал, Аракаси си тръгна безшумно. Но с него тръгнаха живи спомени и неловкото, нежелано осъзнаване, че го е грижа за Камльо. Не, чувствата му към нея бяха глупост. Всякакви емоционални връзки с хора извън дома Акома го правеха уязвим. А ако той бе уязвим, уязвима щеше да е и лейди Мара.
Пратеникът се поколеба. Беше задъхан от тичането и това можеше да е просто пауза, докато си оправи дъха. Само че тялото му беше напрегнато, а очите, когато ги вдигна към Хокану, бяха пълни със скръб.
Наследникът на Шинцаваи не беше човек, който да трепне пред нещастието. Кампаниите на бойното поле го бяха научили, че пораженията трябва да се понесат веднага и да се преодолеят, та враговете да не спечелят пробив и да тържествуват.
— Новината е лоша — каза той. — Кажи я.
С втори поклон, направен от искрено съчувствие, пратеникът извади свитък от цилиндричен калъф, изработен от ивици кост, стегнати с нишка. В мига, в който Хокану видя червената боя по ръба на пергамента, разбра: вестта е за смърт — и още докато вземаше документа и чупеше печата, се сети, че името вътре е на баща му.
Моментът не можеше да е по-лош, помисли той в замаяния и изпълнен с неверие интервал, преди скръбта да порази ума му като юмрук. Баща му вече го нямаше. Мъжът, който го беше разбирал като никой друг. Който го беше осиновил, когато кръвния му баща го бяха призовали в Събранието на магьосниците, и който го беше отгледал с цялата любов, която може да иска един син.
Нямаше да ги има повече среднощните разговори над бира от хуает, нито шегите за махмурлука сутрин. Нямаше да има повече учени спорове и укори, нито споделено ликуване от победи. Детето, което Мара скоро щеше да роди, никога нямаше да види дядо си.
Докато се мъчеше да надвие бликналите внезапно сълзи, Хокану махна на пратеника, че е свободен. Джикан се появи като повикан с магия, бързо се справи с проблема с освежителната храна и напитки и с връчването на костения знак, който куриерите получаваха в признание за изпълнените им мисии, и щом приключи, загледа съпруга на господарката си в очакване. Хокану не беше помръднал, освен да смачка в шепата си обрамчения с червено свитък.
— Новината е лоша — каза съчувствено Джикан.
— Баща ми — отвърна безизразно Хокану. — Умрял е в съня си, без болка, от естествена смърт. — Затвори очи за миг, отвори ги и добави: — Нашите врагове все пак ще злорадстват.
Джикан опипа пискюлите на пояса си, нерешителен, угрижен и смълчан. Беше срещал Камацу от Шинцаваи. Познаваше добре хадонрата на лорда. Най-трайното почитание, което успя да измисли, не беше обичайното, нито най-елегантното. Все пак го изрече:
— Той е човек, който ще липсва на слугите си, млади господарю. Обичаха го много.
Хокану вдигна очи, помръкнали от мъка.
— Баща ми беше такъв, да. — Въздъхна. — Не насилваше никой човек или звяр. Сърцето му беше голямо. Също като Мара, той виждаше отвъд традицията. Той ме научи на всичко, което съм.
Джикан остави мълчанието да се проточи, след това подхвърли предпазливо:
— Господарката е в работилницата с майстора на играчки.
