— Джъстин? — Сарик изненадано повдигна вежди и се огледа. Момчето наистина беше изчезнало, макар да беше тук само допреди миг. Би трябвало да е предвидил това след кавгата, избухнала преди малко, когато Джъстин бе принуден да се вози на носилка, вместо предпочитания от него превоз, тоест кацнал на широките рамене на Люджан в челото на процесията. Това, че на откритите улици с тълпите хора, излезли навън да се възхитят на Слугата, едно изложено на погледите на всички момче представляваше изкусителна мишена за вражески убийци, не означаваше нищо предвид детинската му склонност към приключения.
Бърз оглед на мраморния двор и красивите дървета показа няколко сводести входа, през които момчето можеше да се е втурнало и да се скрие.
— Е — каза със съжаление Мара, — едва ли ще се убие в двореца, охраняван от две хиляди Имперски бели. — Нямаше нужда да добавя, че със сигурност ще затъне до уши в друга беля. А и след като самият император излизаше да я поздрави, да заповяда на войниците си да се разтърсят, преди да приключат полагащите се официалности с посрещането, щеше да е оскърбление.
Тя оправи пояса си, вдигна брадичка и пристъпи напред, за да се поклони пред Небесната светлина.
Самият Ичиндар подаде ръка да й помогне да се изправи, понеже натежалото й тяло й причиняваше неудобство. Допирът му беше топъл и сякаш всяка кост в ръката му можеше да се усети. Мара се усмихна и се взря в лицето му, рано набръчкано от грижи. Ичиндар понасяше цялата тежест на властта и отговорността. Беше се изгърбил повече, отколкото когато го бе видяла за последен път, и очите му изглеждаха по-големи, защото лицето му бе отслабнало. Лишен от осанката на воин, той разчиташе на кройката и пищността на халата си да придадат на фигурата му необходимото величие на сана. Днес сякаш бе обгърнат в диамантения блясък на дреха с втъкани в нея безценни сребърни нишки. Косата му бе пусната свободно под внушителен накит за глава със златни пера, а на врата, китките и кръста си носеше блестящо злато. Очите му бяха топли и светли.
Щом формалностите приключиха, той пусна китките й и свали накита от главата си. Притича слуга, поклони се доземи и го взе мълчаливо. Ичиндар, деветдесет и първия император на Цурануани, прокара ръце, заискрили от златните пръстени, през кафявата си коса и се усмихна широко.
— Липсваше ми. Много време мина, откакто ни дари с компанията си.
Гласът му бе искрен, макар и да не беше тайна, че Ичиндар предпочита мъжка компания. Тласкан от необходимостта да създаде наследник, той споделяше нощите си с безкраен низ от жени и любовници, всички избрани повече по красота и възможността да родят деца, отколкото заради ума си.
Но Мара беше провъзгласил за Слуга на империята заради службата й в укрепването на властта му. Тя бе донесла стабилност на империята чрез помощта си в премахването на поста Военачалник, спорът за който беше повличал държавата до ръба на гражданската война твърде много пъти.
Макар поетият оттогава курс все още да беше колеблив и макар традиционалистката фракция да печелеше поддръжници ежедневно, Ичиндар разчиташе на Мара като на могъщ съюзник и нещо повече, като на приятел. Идването й му носеше рядка радост. Огледа я внимателно, забеляза хвърляните от нея крадешком погледи към входовете и се засмя.
— Синът ти избяга само преди миг с най-голямата ми дъщеря, Джеиля в овощната градина. Сигурно са се покатерили на някое дърво и берат зелен джомач. Да идем ли да ги плеснем през лепкавите ръце, преди да ги заболят стомасите?
Лицето на Мара омекна.
— Стомашните болки ще са най-малкото — призна тя. — Доколкото познавам момчето си, вероятно вече има стражи, подложени на позорен обстрел.
В същия момент висок момчешки гневен вик отекна над огрения от слънцето тих имперски двор и Мара и Ичиндар забързаха натам, изпреварвайки ескорта си.
Минаха по алея сред храсти и лехи с редки цветя и стигнаха до дворцовата градина тъкмо навреме, за да чуят плясъка. Момчето, Джъстин, стоеше на мраморния ръб на рибно езерце и гърдите му пухтяха задъхано като на петле джига. Във водата в краката му седеше момиче. Белозлатният му халат беше мокър, русата му коса бе полепнала по главата, скъпият грим бе размазан по ядосаното му лице.
Мара се намръщи укорително, а императорът едва сподави смеха си. Но преди който и да е от двамата да успее да се намеси в това, което обещаваше да се развие в състезание по борба или дори сбиване, в свадата се включи трето запъхтяно лице — жена, загърната в халат скъп като на момичето, но ухаещ на екзотични парфюми. Тя също беше руса и блестящо красива, въпреки че отчаяно кършеше ръце и явно не бе запозната с по-твърдите страни на родителството.
— Ох! — викна жената. — Ох! О, момче, какво си направил на съкровището ми?
Джъстин извърна към нея зачервеното си лице и отсече:
— Твоето съкровище ме удари по лицето!
Мара закрачи напред, сграбчи Джъстин за рамото и го издърпа настрани.
— А ти я спъна, нали?
В отговор получи нагла усмивка и сините му очи блеснаха на луничавото лице. Плесникът й сложи край на усмивката, а Мара продължи:
