Новият Господар на Шинцаваи кимна и тръгна да потърси жена си, за да й съобщи ужасната новина. Повече от всякога наследникът, който Мара трябваше да роди, се оказваше важен. Защото макар Хокану да имаше братовчеди в изобилие и дори двама-трима незаконни племенници, никой от тях не бе отраснал с широкия мироглед на осиновилия го баща. Никой от тях не притежаваше проницателността и ясната мисъл на мъжа, който беше дясната ръка на император Ичиндар.
Работилницата ухаеше на дървени стърготини, смоли и лютивина на туткал от нийдра. Имаше десетки рафтове с парцали, кошове с пера и спретнато подредени дърводелски инструменти, сред които и един безценен метален нож, внесен от варварския свят, с който Мара си беше спечелила трайното възхищение и услугите на Оркато, майстор на играчки, гений и хитрец със склонност към мръсни шеги и пиене. Мара пренебрегваше грубостта му, склонността му да забравя за женствеността й и да говори с нея като равен и вонята му на пот и семена тека, с които подправяше храната си.
Когато Хокану влезе, Мара и майсторът се бяха навели над висока до кръста дървена машина, около която бе подредена армия от боядисани дървени войничета.
— Ето — рече Оркато с треперливия си старчески глас, в който също тъй се таеше детински ентусиазъм. — Ако дръпнеш ето тази връв и освободиш ето онзи лост, господарке, ще разбереш дали сме си губили времето.
Гласът му бе в противоречие с нечестивия блясък на радост в очите му. Разчорлена, с натежал корем, Мара нададе съвсем неуместен за благородничка боен вик и дръпна въженцето.
Машинарията на пода реагира с изщракване, изпукване и изплющяване на жила, дърво и ракита. Беше макет на машина, предназначена да мята камъни над стените на обсаден град, но не изпълни предназначението си. Вместо това метателният й лост се завъртя в дъга и хвърли зарядите си сред близките редици, тоест по своите войници. Играчките се разхвърчаха, а камъчетата заотскачаха от стените. Хокану се присви от рикошетите и потръпна от невъздържания радостен вик на Мара.
Майсторът на играчки се закикоти от удоволствие и извади от един джоб под престилката си от кожа на нийдра плоско шишенце.
— Тост за Боговете на шегата и хитрината! — Предложи глътка на господарката и замръзна, като видя Хокану на прага. — Направихме го, милорд — заяви гордо. — Намерихме начин да обърнем увлечението на Джиро по машините срещу собствените му войски. — Удари дълбока глътка и предложи шишето на господаря.
Мара забеляза напрегнатото лице на Хокану и попита разтревожено:
— Какво е станало?
Заобиколи с издутия си корем машината играчка и прекрачи пръснатите войнишки редици.
Изтръпнал от внезапно изцедилата се от лицето й радост, Хокану затърси думи.
— Богове — промълви Мара, щом стигна до него и непохватно потърси прегръдката му. — Баща ти, нали? — Придърпа го към себе си и той усети трепета й и разбра, че тъгата й е искрена. Баща му беше обичан навсякъде. Промълви вдървено:
— Умрял е от естествена смърт. Без болка. В леглото си.
Майсторът на играчки пак му подаде шишето. Хокану го взе и загълта, без да мисли що за питие има вътре. Парещият вкус му върна гласа.
— Ще има тържествено погребение. Трябва да присъствам. — Даваше си сметка за уязвимостта на бременната си жена и за наследника, който не биваше да бъде излаган на риск. — Не. Ти няма да дойдеш. Няма да излагам и теб, и нероденото ни дете на враговете ни.
Тя отвори уста да възрази, но той я спря.
— Не. Камацу щеше да разбере, обич моя. Щеше да направи каквото аз съм длъжен да направя и да те помоли да отидеш да посетиш приемната фамилия, която така пренебрегваш напоследък. Ще отидеш в Кентосани и ще поднесеш почитанията си на император Ичиндар. Той загуби верен защитник в лицето на баща ми. Редно е да си там и да облекчиш скръбта му.
Тя се притисна в него и той прочете в това разбирането й. Мара нямаше да спори, въпреки че би искала да е с него в този скръбен миг.
— Мила моя — каза тихо Хокану и зарови лице в косата й.
Зад него, по пода, осеян с паднали фигурки на армията на Джиро, майсторът на играчки безшумно се измъкна навън.
Тълпата ревеше.
Войниците на Акома се мъчеха да опазят редиците си срещу неумолимия й натиск. Всички викаха с възторг и обич към Господарката, която бе Слуга на империята, и всички протягаха ръце да докоснат поне завеските, загърнали носилката й. Според легендата докосване до Слуга носеше късмет. И тъй като самата Господарка беше недостижима, простолюдието се домогваше поне до завеските на носилката й. След като бяха изненадани веднъж, когато Мара бе излязла с уж подходящ ескорт и пристигна в другия край на града с почти разкъсан халат, офицерите й си бяха научили урока.
Сега Мара не смееше да се появи публично с по-малък ескорт от петдесетима. Според Люджан и петдесетима едва стигаха. Народът обичаше Слугата дотолкова, че всички бяха готови на всичко само и само да се доближат до нея. А най-лошата и изнервяща страна на популярността й бе това, че хората не се обиждаха на грубостта, с която ги задържаха войниците.
