сме сила, с която трябва да се съобразяват. И тогава ще бъдат принудени да ни чуят.
Клеъри го зяпна.
— Не е толкова лесно да убиеш Велик демон.
— Вече го направих по-рано днес — каза Себастиан. — Което, между другото, означава, че
никой от нас няма да загази, задето се разправихме с онези телохранители. Аз убих
господаря им.
Клеъри местеше поглед между Джейс и Себастиан. Очите на Джейс бяха спокойни и
заинтригувани, но погледът на Себастиан бе пронизващ, сякаш се опитваше да надзърне в
главата й.
— Е — бавно рече тя, — това са доста неща за преглъщане. И не ми харесва идеята да се
излагате на подобна опасност. Но се радвам, че ми имахте достатъчно доверие, за да го
споделите.
— Нали ти казах — обърна се Джейс към Себастиан. — Казах ти, че ще разбере.
— Никога не съм твърдял обратното. — Себастиан не сваляше очи от лицето на Клеъри.
Тя преглътна мъчително.
— Тази нощ не спах достатъчно. Нуждая се от почивка.
— Колко жалко. А пък аз се канех да те питам дали не искаш да се качиш на Айфеловата
кула. — Очите на Себастиан бяха тъмни, непроницаеми и Клеъри не бе сигурна дали се
шегува. Преди да успее да отговори каквото и да било, Джейс пъхна ръка в нейната.
— Ще дойда с теб. И аз не спах добре. — Той кимна на Себастиан. — Ще се видим на
вечеря.
Себастиан не отговори. Клеъри и Джейс почти бяха стигнали до стълбището, когато той я
повика:
— Клеъри…
Тя се обърна, издърпвайки дланта си от тази на Джейс.
— Какво?
— Шалът ми. — Той протегна ръка.
— О, добре!
Клеъри направи няколко крачки към него, подръпвайки с нервни пръсти парчето плат,
вързано около врата й. След като я погледа в продължение на една— две секунди, Себастиан
издаде нетърпелив звук и бързо прекоси стаята с дългите си крака. Клеъри се скова, когато
той сложи ръка на шията й, развърза възела само с няколко движения и свали шала от врата
й. За миг й се стори, че той се забави мъничко, преди да го развие докрай, с пръсти,
докосващи гърлото й…
Припомни си как я бе целунал на хълма до изпепелените останки от имението на
Феърчайлд, спомни си и обзелото я усещане, че пропада в мрачно, изоставено място,
изгубена и ужасена. Трескаво отстъпи назад и докато се обръщаше, шалът се изхлузи от
врата й.
— Благодаря, че ми го зае — промърмори тя и се втурна след Джейс по стълбите. Не се
обърна, но ако го бе сторила, щеше да види как брат й се взира след нея с шала в ръце и
насмешливо изражение върху лицето.
Докато стоеше сред мъртвите листа и гледаше нагоре по пътеката, Саймън за пореден път
усети човешкия порив да си поеме дълбоко дъх. Беше в Сентрал Парк, близо до
Шекспировата градина. Дърветата бяха изгубили и последните остатъци от есенния си
блясък, зелените, червени и златни багри бяха отстъпили място на кафяво и черно. Повечето
клони вече бяха оголели.
Той отново докосна пръстена.
Клеъри?
И този път не последва отговор. Мускулите му бяха напрегнати като обтегнати жици. Твърде
много време беше минало, откакто за последен път бе разговарял с нея с помощта на
пръстена. Отново и отново си повтаряше, че сигурно е заспала, но нищо не бе в състояние да
разплете възела от напрежение, на който се бяха вързали вътрешностите му. Пръстенът бе
единственият начин да общува с нея, а ето че сега той му се струваше просто парче
безжизнен метал.
Саймън отпусна ръце покрай тялото си и пое по пътеката, покрай статуите и пейките,
надписани със стихове от пиесите на Шекспир. Пътеката свърна рязко надясно и ето че тя
изникна пред него. Седеше на една пейка, обърнала глава на другата страна, а тъмната й
коса, сплетена на дълга плитка, се спускаше по гърба й. Беше съвсем неподвижна и чакаше.
Чакаше него.
Саймън изпъна рамене и се запъти към нея, макар да му се струваше, че краката му са от
олово.
Тя го чу и се обърна; и без това бледото й лице пребеля още повече, когато той се настани до
нея.
— Саймън — задъхано каза тя. — Не бях сигурна дали ще дойдеш.
— Здравей, Ребека.
Протегна му ръка и той я пое; мислено благодари, задето бе имал предвидливостта да си
сложи ръкавица, така че ако я докосне, тя да не усети колко студена е кожата му. Не беше
минало чак толкова време, откакто я бе видял за последен път (може би около четири
месеца), ала ето че тя вече му се струваше като снимка на някого, когото бе познавал много
отдавна, въпреки че всичко у нея му беше познато — тъмната коса, кафявите очи, които
имаха същия цвят и форма като неговите, луничките по носа й. Носеше дънки, яркожълто
яке и зелен шал с големи жълти памучни цветя. Клеъри наричаше начина й на обличане
„хипи шик”; поне половината от дрехите й идваха от магазини за втора употреба, а другата
половина си шиеше сама.
Докато Саймън стискаше ръката й, сълзи изпълниха тъмните очи на сестра му.
— Сай — каза Беки и го прегърна; той я остави да го направи, като я потупваше неловко по
ръцете и гърба. Най-сетне тя се отдръпна и като избърса очите си, се намръщи.
— Господи, лицето ти е толкова студено. Трябва да си сложиш шал. — Тя го погледна
обвинително. — Както и да е, къде беше?
— Нали ти казах. Живея при един приятел.
Тя се изсмя рязко.
