за да ти кажа, че си отивам и повече няма да ме видите. Ще ви оставя на мира. Може да си
направите Ден на благодарността. Аз няма да дойда. Няма да поддържаме връзка. Няма да…
— Саймън. — Ребека сграбчи ръката му и го придърпа към себе си, като риба на въдица. Той
почти падна върху нея и тя го прегърна с все сила. За последен път го бе прегърнала така на
погребението на баща им, когато той се бе разплакал по онзи начин, който изглежда сякаш
сълзите никога няма да спрат. — Аз не искам никога вече да не те видя.
— О — успя да каже Саймън и седна на земята, толкова слисан, че мозъкът му отказваше да
работи. Ребека отново обви ръце около него и той се притисна в нея с всичка сила, въпреки
че тя беше по-дребна от него. Беше го държала така, когато бяха деца, и досега знаеше как да
го направи. — Помислих си, че ще искаш.
— Защо?
— Защото съм вампир. — Странно бе да го чуе изречено на глас по този начин.
— Значи те съществуват?
— Както и върколаци. И други, още по-невероятни неща. То просто… се случи. Искам да
кажа, че бях нападнат. Не съм го искал, но това няма значение. Вече е станало.
— Ти… — Ребека се поколеба и Саймън усети, че това е големият въпрос, онзи, който
наистина имаше значение. — Хапеш ли хора?
Той си спомни Изабел, ала побърза да прогони образа от съзнанието си. „Освен това ухапах
едно тринайсетгодишно момиче. Както и едно момче. Не е толкова странно; колкото звучи.”
Не. Имаше неща, които не влизаха в работата на сестра му.
— Пия кръв от бутилки. Животинска кръв. Не наранявам хора.
— Добре. — Тя си пое дълбоко дъх. — Добре.
— Наистина ли е добре?
— Да. Обичам те. — Сестра му го погали неловко по гърба. Саймън усети нещо влажно
върху ръката си и погледна надолу. Тя плачеше. Една сълза бе капнала върху пръстите му.
Последва я още една и той затвори ръка около нея. Трепереше, ала не защото му беше
студено; въпреки това Беки свали шала си и го уви около двамата.
— Ще се справим с това — каза тя. — Ти си малкият ми брат, глупчо такъв. Обичам те,
каквото и да става.
Двамата дълго седяха така, рамо до рамо, загледани в сенките между дърветата.
В стаята на Джейс беше светло — лъчите на обедното слънце струяха през отворения
прозорец. В мига, в който Клеъри прекрачи прага и токчетата на ботушите й изтракаха по
дървения под, Джейс затвори вратата и я заключи. Разнесе се дрънчене, когато пусна
ножовете си върху нощното шкафче. Клеъри понечи да се обърне и да го попита дали е
добре, когато той я улови през кръста и я притегли себе си.
Ботушите й я правеха по-висока, ала въпреки това Джейс трябваше да се наведе, за да я
целуне. Ръцете му, все още около кръста й, я повдигнаха, притискайки я към гърдите му…
миг по-късно устните му откриха нейните и прогониха всякакви мисли за височина и
неудобство. Той имаше вкус на сол и огън. Клеъри се опита да пропъди всичко друго и да се
остави на сетивата си… познатото ухание на кожата и потта му, хладината на влажната му
коса върху бузата й, очертанията на раменете и гърба му под ръцете й, начина, по който
телата им си пасваха.
Джейс свали пуловера й и през тънката си тениска Клеъри усети топлината, която се
излъчваше от него. Устните й разтвориха неговите и тя едва не се разпадна, когато ръката му
се плъзна към най-горното копче на дънките й.
Трябваше да повика на помощ целия си самоконтрол, за да улови китката му и да я задържи
на място.
— Джейс. Недей.
Той се отдръпна — достатъчно, за да може тя да види лицето му. Очите му имаха стъклен,
нефокусиран поглед. Сърцето му биеше лудешки до нейното.
— Защо?
Клеъри стисна клепачи.
— Миналата нощ… ако не бяхме…, ако аз не бях припаднала… не знам какво щеше да се
случи, а бяхме насред стая, пълна с хора. Наистина ли мислиш, че искам първият ми път с
теб — или който и да било път с теб — да бъде пред тълпа непознати?
— Вината не беше наша — каза той и нежно прокара пръсти през косата й. Белезите по
дланта му лекичко одраскаха бузата й. — Нали ти казах, онова сребърно вещество беше
елфически опиат. Бяхме под негово въздействие. Но сега и двамата сме напълно трезви…
— А Себастиан е на горния етаж, освен това съм изтощена и… — “И това е ужасна, ужасна
идея, за която и двамата ще съжаляваме.“ — И не съм в настроение — излъга тя.
— Не си в настроение? — Гласът му беше пропит от неверие.
— Съжалявам, ако никой не ти го е казвал досега, Джейс, но е така — не съм в настроение.
— Тя настойчиво впери поглед в ръката му, която все още почиваше върху колана на дънките
й. — И то само се засилва.
Той повдигна вежди, но я пусна, без да каже нищо.
— Джейс…
— Отивам да си взема студен душ — каза и се отдръпна от нея. Лицето му беше безизразно,
непроницаемо.
Когато вратата на банята се затръшна зад него, Клеъри отиде до леглото (прилежно оправено
и без следа от сребърното вещество по завивките) и седна, отпускайки глава в ръцете си.
Това не беше първото им скарване — тя смяташе, че двамата спорят горе— долу толкова,
колкото всяка нормална двойка, при това — обикновено добродушно и никога не се бяха
ядосвали истински един на друг. Ала имаше нещо в студенината, която се таеше в очите на
