безмилостния поглед на Разиел, щеше да постъпи по съвсем същия начин.
Този път той се отдръпна, оставяйки пръстите си да се задържат миг по-дълго върху бузата
й, върху устните й.
— Искам това, което ти искаш — каза той. — Когато ти го поискаш.
Клеъри усети как по гръбнака й пробяга тръпка. Думите бяха простички, ала в извивката на
гласа му имаше опасна и изкусителна покана: Каквото искаш, когато го поискаш. Ръката му
поглади косата й, спусна се по гърба й и отново се спря върху кръста й. Клеъри преглътна.
Не бе сигурна колко много от себе си ще успее да потисне.
— Почети ми — каза неочаквано.
Джейс примига насреща й.
— Какво?
Тя гледаше покрай него към книгите на нощното му шкафче.
— Не е лесно да преглътна всичко. Онова, което Себастиан каза, случилото се снощи,
всичко. Имам нужда от сън, но съм твърде превъзбудена. Когато бях малка и не можех да
заспя, мама ми четеше на глас, за да се отпусна.
— И сега аз ти напомням на майка ти? Май трябва да си потърся по-мъжествен одеколон.
— Не, просто… помислих си, че би било хубаво.
Джейс се облегна на възглавниците и посегна към купчината книги до леглото.
— Някакви специални предпочитания? — С драматичен жест той взе най-горната книга.
Изглеждаше стара и беше подвързана с кожа, а заглавието бе отпечатано със златни букви.
„Повест за два града”. — Дикенс винаги е обещаващ…
— Тази съм я чела. За училище — сети се Клеъри и се намести на възглавниците до него. —
Но не си спомням нищо, така че нямам нищо против отново да я чуя.
— Чудесно. Казвали са ми, че имам прекрасен, напевен глас, когато чета. — Джейс отвори
книгата на първата страница, където заглавието бе напечатано с натруфен шрифт. Срещу
него имаше дълго посвещение; мастилото беше избледняло и едва се четеше, но Клеъри все
пак успя да различи подписа: „Най-после с надежда, Уил Херондейл”.
— Някой твой предшественик — предположи Клеъри и прокара пръст по страницата.
— Да. Странно, че е попаднала у Валънтайн. Баща ми трябва да му я е дал. — Джейс отвори
книгата наслуки и зачете:
„След малко той разкри лицето си и твърдо заговори:
— Не се страхувайте да ме изслушате. Не се стряскайте от нищо, което ще ви кажа. Аз съм
като някой, който е умрял млад. Целият ми живот все едно, че не е съществувал.
— Не, мистър Картън. Сигурна съм, че най-хубавата част от него все още предстои, сигурна
съм, че можете да бъдете много, много по-достоен за себе си.”*
* Превод Димитър Стефанов. — Бел. прев.
— О, сега се сетих — каза Клеъри. — Любовен триъгълник. Тя избира скучния мъж.
Джейс се засмя тихичко.
— Скучен според теб. Кой знае на викторианските дами от какво им е ставало горещо под
фустите.
— Всъщност си прав.
— За кое, за фустите ли?
— Не. Наистина имаш прекрасен глас, когато четеш. — Клеъри зарови лице в рамото му.
Това бяха миговете (повече дори от онези, в които той я целуваше), когато най-много я
болеше… мигове, в които би могъл да бъде нейният Джейс. Стига само да не го поглеждаше.
— Всичко това и железни плочки на корема — каза Джейс, докато отгръщаше страницата.
— Какво друго можеш да искаш?
17
Прощаване
Докато се разхождах покрай кея, в края на деня,
чух една прекрасна девойка да казва:
„Уви, няма с кого да си играя”
Едно момче с китара я чу и веднага й се притече на помощ…
— Докога ще слушаме този вой? — попита Изабел, потропвайки с обутия си в ботуш крак по
таблото на пикапа.
— На мен този вой ми харесва, ако не възразяваш, момичето ми, а понеже аз шофирам, аз
избирам музиката — надменно каза Магнус.
Наистина той шофираше. Саймън се бе учудил, че умее да кара кола, макар и да не бе
сигурен защо. Магнус бе жив от толкова време, че все бе успял да вмести няколко седмици
шофьорски курс. Въпреки че Саймън не можеше да не се запита каква ли дата на раждане бе
посочил в книжката си.
Изабел извъртя очи, навярно защото в купето на автомобила нямаше място да направи кой
знае какво, не и както и четиримата се бяха натъпкали на дългата седалка. Саймън
определено не бе очаквал тя да дойде. Не беше очаквал никой освен Магнус да дойде във
фермата с него, но Алек бе настоял (за голямо неудоволствие на Магнус, който смяташе
цялото начинание за „твърде опасно”), а после, тъкмо когато Магнус бе запалил двигателя,
Изабел се бе втурнала по стълбите и задъхано бе обявила:
— И аз идвам!
И толкова. Никой не бе успял да я помръдне, нито да я разубеди. Тя не бе погледнала към
Саймън, докато настояваше да ги придружи, нито пък бе обяснила защо иска да дойде, но го
бе сторила и сега бе с тях. Носеше дънки и лилаво велурено яке, което трябва да бе задигнала
от дрешника на Магнус. Около тънкия си ханш бе препасала колан с оръжия. Беше плътно
притисната до Саймън, който на свой ред се бе залепил за вратата. Един кичур от косата й се
бе освободил и го гъделичкаше по лицето.
— Какво всъщност е това? — Алек се смръщи срещу CD— плейъра, от който се носеше
музика, макар в него да нямаше диск. Магнус просто бе докоснал уредбата с пръст, от който
бе проблеснала синя светлина, и тя бе засвирила. — Някаква елфическа група?
Магнус не отговори, но музиката се усили.
Тя се завтене към огледалото
и оправи абаносовата си коса,
