— Съжаляваш? Ще те накарам да… — тя не довърши. — Александър — продължи след
малко, вече по-спокойно. — Ами Магнус? Ако си останеш същият, ще го изгубиш.
Алек я следеше с поглед, докато тя, вече овладяла се, се движеше с котешка стъпка, а по
лицето й се четеше единствено заинтригувано съчувствие.
— Къде е роден Магнус?
Камила се изсмя.
— Дори и това ли не знаеш? За бога! Батавия*, ако толкова много те интересува. — По
лицето на Алек се изписа недоумение и тя изсумтя. — Индонезия. Разбира се, тогава се е
наричала Холандски Източни Индии. Доколкото знам, майка му е била тамошна, а баща му
— някакъв скучен колонизатор. Е, не истинският му баща. — Устните й се извиха в усмивка.
* Старо име на град Джакарта. — Бел. прев.
— Кой е истинският му баща?
— На Магнус ли? Един демон, разбира се.
— Знам, но кой демон?
— Какво значение би могло да има това, Александър?
— Имам чувството — упорито настоя Алек, — че баща му е изключително могъщ и
високопоставен демон. Но Магнус не иска да говори за него.
Камила въздъхна и тежко се отпусна на дивана.
— Разбира се, че не иска. В една връзка все трябва да остане някаква мистерия, Алек
Лайтууд. Непрочетената книга винаги е по-интересна от онази, която вече знаем наизуст.
— Имаш предвид, че му казвам твърде много? — сопна се Алек при този съвет. Някъде
дълбоко в тази красива и студена обвивка се криеше жената, с която той споделяше
неповторимо изживяване — да обича и да бъде обичан от Магнус. Тя положително знаеше
нещо, някаква тайна, ключ, който да му попречи да развали всичко.
— Почти съм сигурна. Макар да си живял толкова малко, че се чудя дали има кой знае какво
за казване. Обзалагам се, че вече не са ти останали никакви историйки.
— Е, за мен пък е повече от ясно, че политиката ти да не споделяш абсолютно нищо, също
не е дала особен резултат.
— Само че аз не бях така решена да го задържа на всяка цена, както ти.
— Е, ако бе искала да го задържиш — попита Алек, като знаеше, че идеята не е добра, но то
беше по-силно от него, — какво би направила по друг начин?
Камила въздъхна драматично.
— Онова, което си твърде млад, за да разбереш, е, че всички крием по нещо. Крием неща от
онези, които обичаме, защото искаме да се представим в най-добрата си светлина, но също
така и защото очакваме, че ако любовта ни е истинска, те ще разберат, без да се налага да
питат. В едно истинско партньорство, онова, което устоява на времето, съществува
неизречено сродство на мислите и чувствата.
— Н— но — заекна Алек. — Мислех, че той очаква от мен да бъда откровен. Искам да кажа,
че ми е трудно да се разкрия дори пред хора, които съм познавал през целия си живот —
като Изабел или Джейс…
Камила изсумтя.
— Това е друго. Когато намериш истинската любов, вече не се нуждаеш от други хора в
живота си. Нищо чудно, че Магнус не смее да се открие пред теб, при положение че си
толкова зависим от тях. Когато любовта между двама души е истинска, те би трябвало да
задоволяват всяко желание и всяка нужда на другия… Слушаш ли ме, млади Александър?
Защото съветите ми са ценни, а аз не ги давам често…
Полупрозрачна утринна светлина изпълваше стаята. Клеъри се надигна в леглото и се
загледа в спящия Джейс. Лежеше на една страна; в синкавия въздух косата му имаше светъл
месингов цвят. Беше сложил буза върху ръката си, като малко дете. Върху рамото му се
виждаше белегът с форма на звезда, виждаше се и рисунъкът на старите руни, покриващи
ръцете, гърба и страните му.
Клеъри се зачуди дали в очите на другите белезите му биха били така красиви, както в
нейните, или тя ги виждаше по този начин само защото го обичаше, а те бяха част от него.
Всеки от тях разказваше своя история. Някои дори му бяха спасили живота.
Той промърмори нещо насън и се обърна по гръб. Ръката му, върху опакото, на която се
открояваше черната руна с отвореното око, сега почиваше върху стомаха му, а над нея бе
единствената руна, която Клеъри не намираше за красива — тази на Лилит, същата, която го
бе обвързала със Себастиан.
Тя сякаш туптеше — като рубинения медальон на Изабел… или като второ сърце.
Безшумна като котка, Клеъри се изправи на колене в леглото и откачи камата на Херондейл
от стената. Снимката, която тя придържаше, изпърха във въздуха и се преобърна, преди да се
приземи по лице на пода.
Клеъри преглътна и отново погледна към Джейс. Дори и в този миг, той бе така жив и като
че ли грееше отвътре, сякаш в него гореше огън. Белегът върху гърдите му туптеше
ритмично.
Тя вдигна ножа.
Клеъри се събуди рязко; сърцето й биеше до пръсване. Стаята препускаше около нея като
въртележка; все още бе тъмно, Джейс я бе прегърнал с една ръка и тя усещаше топлия му дъх
върху тила си и ритъма на сърцето му до гърба си. Затвори очи и се опита да преглътне
горчивия вкус в устата си.
Беше сън. Просто сън.
Само че повече нямаше да успее да заспи. Надигна се предпазливо, отмести ръката на Джейс
настрани и стана от леглото.
Подът беше леденостуден и тя потрепери, когато босите й крака го докоснаха. Откри бравата
в полумрака, натисна я и отвори вратата. И се вцепени.
