Въпреки че в коридора нямаше прозорци, висящите от тавана абажури хвърляха достатъчно
светлина. Подът бе осеян с локви от нещо тъмно и лепкаво на вид, а върху една от
варосаните стени съвсем ясно се виждаше кървав отпечатък от ръка. Кръв бе опръскала
стената на различни интервали чак до стълбището, където имаше дълго, тъмно петно.
Клеъри погледна към стаята на Себастиан. Вратата беше затворена и под нея не се
процеждаше светлина, нито пък долиташе някакъв звук. Тя си спомни русокосото момиче с
блузката, украсена с пайети, вдигнало очи към брат й. Отново погледна кървавия отпечатък.
Беше като съобщение — вдигната ръка, която сякаш казваше „Спри”.
И тогава вратата на Себастиан се отвори.
Той пристъпи в коридора, облечен в черни дънки и дебела риза; сребристобялата му коса
беше разрошена. Прозяваше се и при вида на Клеъри едва не подскочи, а по лицето му се
изписа искрена изненада.
— Защо си будна?
Клеъри рязко си пое дъх. Въздухът имаше металически привкус.
— Аз ли? Ами ти?
— Тръгнал съм към долния етаж за кърпи. Трябва да почистя тази бъркотия — нехайно
отвърна той. — Вампирите и техните игрички…
— Не изглежда като да е резултат от игра — каза Клеъри. — Момичето… русокосото
момиче, което беше с теб… какво стана с нея?
— Малко се уплаши при вида на вампирските зъби. Понякога се случва. — Изражението й го
накара да избухне в смях. — Е, накрая все пак се вразуми. Дори искаше още. Сега спи в
леглото ми. Ако искаш да се увериш, че е жива…
— Не… няма нужда. — Клеъри сведе очи. Щеше й се да не бе само по копринената
нощница. Чувстваше се гола. — Ами ти?
— Искаш да знаеш дали съм добре? — Всъщност, не го беше попитала това, но той
изглеждаше доволен. Подръпна яката на ризата си и Клеъри видя две прободни рани над
ключицата му. — Няма да ми се отрази зле едно иратце.
Клеъри не каза нищо.
— Да слезем на долния етаж. — Той й даде знак да го последва и пое по стъкленото
стълбище както си беше бос. След моментно колебание Клеъри се подчини. Докато вървеше,
Себастиан палеше всички лампи по пътя си, така че докато стигнат до кухнята, тя грееше с
топла светлина. — Вино? — предложи Себастиан и отвори хладилника.
Клеъри се настани на един от столовете край кухненския плот и приглади нощницата си.
— Само вода.
Наблюдаваше го как налива две чаши минерална вода — една за нея и една за себе си.
Плавните му, сведени до минимум движения бяха като на Джослин, ала овладяността им
несъмнено бе наследил от Валънтайн. Всъщност, те й напомняха на движенията на Джейс —
като на грижливо подготвен танцьор.
Той побутна чашата й към нея, като в същото време поднесе другата към устните си.
— Навярно го знаеш — каза той, когато я пресуши и я постави обратно на плота, — но от
забавленията с вампири страшно се ожаднява.
— Защо да го знам? — Въпросът й прозвуча по-рязко, отколкото бе възнамерявала.
Себастиан сви рамене.
— Реших, че с дневния вампир може да сте поиграли на разни хапещи игри.
— Двамата със Саймън никога не сме играли хапещи игри — ледено заяви тя. — Всъщност,
изобщо не разбирам как някой доброволно би поискал да пият от кръвта му. А и мислех, че
ненавиждаш и презираш долноземците.
— Не. Не ме бъркай с Валънтайн.
— Да — промърмори тя. — Защото е толкова трудно да ви сбърка човек.
— Не е моя вината, че приличам на него, а ти — на нея. — При мисълта за Джослин устните
му се извиха в гримаса на отвращение и Клеъри се намръщи. — Ето, виждаш ли. Вече ме
гледаш по този начин.
— По кой начин?
— Сякаш се развличам, като подпалвам приюти за бездомни животни и си паля цигарите
със сираци. — Той си сипа още една чаша вода. Когато извърна глава настрани, Клеъри
забеляза, че раните от ухапване на шията му вече бяха започнали да заздравяват.
— Ти уби дете — рязко каза тя. Даваше си сметка, че трябва да си държи устата затворена и
да се преструва, че не смята Себастиан за чудовище. Ала ставаше дума за Макс. В мислите й
той все още бе жив, като първия път, когато го видя — заспал на един диван в Института, с
книга в скута и изкривени очила върху дребното личице. — За такова нещо няма прошка.
Себастиан си пое рязко дъх.
— Така значи. Свалихме картите, а, сестричке?
— А ти какво мислеше? — Гласът й беше изтънял и уморен, ала Себастиан потръпна, сякаш
му се беше сопнала.
— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че беше нещастен случай? — Той за втори път постави
чашата си на плота. — Нямах намерение да го убивам. Само да го зашеметя, за да не
проговори…
Клеъри го накара да замълчи с поглед. Не можеше да скрие омразата в очите си: знаеше, че
трябва, знаеше и че просто не е в състояние.
— Наистина. Исках само да го зашеметя, както направих с Изабел. Не прецених правилно
силата си.
— Ами Себастиан Верлак? Истинският Себастиан? Нали уби и него?
Себастиан се взираше в ръцете си, сякаш ги виждаше за пръв път: около дясната му китка
имаше сребърна верижка, от която висеше метална пластинка, като гривна за
идентифициране… и скриваше белега, където Изабел му бе отсякла ръката.
— Не очаквах да се съпротивлява…
Отвратена, Клеъри понечи да слезе от стола, ала Себастиан я сграбчи за китката и я
