придърпа към себе си. Топлината на кожата му върху нейната й напомни за Идрис и как
допирът му я бе изгорил.
— Джонатан Моргенстърн уби Макс. Но ако вече не съм същият човек? Не забелязваш ли, че
дори не използвам същото име?
— Пусни ме.
— Вярваш, че Джейс е различен — тихо каза Себастиан. — Вярваш, че не е същият, че
кръвта ми го е променила. Не е ли така?
Клеъри кимна безмълвно.
— Тогава защо ти е толкова трудно да повярваш, че може да е подействало и в обратната
посока? Че неговата кръв ме е променила. Може би вече не съм онзи, който бях.
— Ти наръга Люк. Някого, на когото държа. Когото обичам…
— Той се канеше да ме направи на решето с пушката си — отвърна Себастиан. — Ти го
обичаш, а аз дори не го познавам. Просто спасявах живота си и този на Джейс. Наистина ли
не го разбираш?
— Ами ако само казваш онова, което според теб ще ме накара да ти се доверя?
— Мислиш ли, че онзи, който бях някога, би се вълнувал дали ми имаш доверие или не?
— Ако иска нещо от мен — да.
— Може би това, което искам, е сестра.
При тези думи Клеъри неволно вдигна очи към него… не вярваше на ушите си.
— Ти нямаш представа какво е семейство. Нито пък би знаел какво да правиш с една сестра,
ако имаше такава.
— Но аз имам сестра. — Гласът му беше нисък. По яката на ризата му, там, където платът се
докосваше до кожата, тъмнееха петънца кръв. — Аз ти давам шанс — да видиш, че с Джейс
се опитваме да направим нещо добро. Не можеш ли и ти да ми дадеш шанс?
Мислите на Клеъри се върнаха към онзи Себастиан, когото помнеше от Идрис. Беше го
чувала да звучи развеселено, дружелюбно, резервирано, иронично, настойчиво и ядосано.
Ала никога не го бе чувала да звучи умолително.
— Джейс ти има доверие — продължи той. — Но не и аз. Сигурен е, че го обичаш
достатъчно, за да захвърлиш онова, което някога си ценила и в което си вярвала, за да бъдеш
с него. Независимо от всичко.
Клеъри усети как челюстта й се напряга.
— И откъде знаеш, че не бих го направила?
Себастиан се изсмя.
— Защото си моя сестра.
— Двамата изобщо не си приличаме — изсъска тя и видя как по лицето му бавно се разля
усмивка. Преглътна останалата част от думите си, ала вече бе твърде късно.
— Аз бих казал съвсем същото. Но хайде, Клеъри. Нали си тук. Не можеш да се върнеш. Така
или иначе избра да свържеш съдбата си с Джейс. Отиди докрай. Бъди част от онова, което се
случва. А после може да решиш какво мислиш за… мен.
Без да вдига поглед от мраморния под, Клеъри кимна едва— едва.
Себастиан се пресегна, за да отмахне кичура коса, паднал над очите й, и светлините в
кухнята се отразиха в гривната му, онази, която Клеъри бе забелязала по-рано, с гравираните
думи. Acheronta movebo.
— Какво означава? — попита тя, полагайки смело ръка върху китката му.
Себастиан погледна пръстите й, докосвайки сребърното украшение.
— „Така правим с тираните”. Нося го, за да ми напомня за Клейва. Говори се, че това
извикали римляните, които убили Цезар, преди да се е превърнал в диктатор.
— Думи на предатели — каза Клеъри и отпусна ръка.
Тъмните очи на Себастиан пламнаха.
— Или на борци за свобода. Историята се пише от победителите, сестричке.
— И ти възнамеряваш да напишеш тази глава, така ли?
Той се усмихна широко, тъмните му очи горяха.
— И още как.
12
Небесна материя
Когато Алек се прибра в апартамента на Магнус, всички лампи бяха угасени, ала в дневната
мъждукаше синкавобяло сияние. Отне му няколко секунди, докато осъзнае, че идва от
пентаграмата.
Свали си обувките до вратата и колкото се може по-тихо влезе в голямата спалня. В стаята
беше тъмно, единствената светлина идваше от низ коледни лампички, увити около перваза.
Магнус спеше по гръб, завивките бяха вдигнати до кръста му, а едната му ръка почиваше
върху корема му без пъп.
Алек бързо се съблече по боксерки и се пъхна в леглото, като се надяваше да не го събуди. За
съжаление беше забравил да включи в сметките си Председателя Мяу, който се бе мушнал
под одеялото. Лакътят му се стовари точно върху опашката на котарака, който изврещя с
цяло гърло и изскочи от леглото. Магнус се изправи, примигвайки.
— Какво става?
— Нищо — отвърна Алек, проклинайки наум всички котки по света. — Не можах да заспя.
— И реши да излезеш? — Магнус се обърна на една страна и сложи ръка на голото му рамо.
— Кожата ти е студена и миришеш на нощ.
— Отидох да се поразходя. — Алек беше благодарен, че в стаята е тъмно и Магнус не може
да види лицето му. Знаеше, че изобщо не го бива в лъжите.
— Къде?
„В една връзка все трябва да остане някаква мистерия, Алек Лайтууд.”
— Тук и там — отвърна той безгрижно. — Нали знаеш. Из разни загадъчни, тъмни места.
— Загадъчни места?
Алек кимна и Магнус се отпусна върху възглавниците.
— Виждам, че си се поразходил из царството на лудите — промърмори той и затвори очи.
— Донесе ли ми нещо?
Алек се приведе и го целуна по устните.
— Само това — каза меко и понечи да се отдръпне, ала Магнус, който бе започнал да се
усмихва, вече го бе уловил за ръцете.
— Е, след като така и така ме събуди, може поне да се погрижиш да си заслужава. — И той
придърпа Алек върху себе си.
