Като се имаше предвид, че вече бяха прекарали една нощ заедно, Саймън не бе очаквал
втората му нощ с Изабел да е толкова неловка. От друга страна, този път Изабел беше
трезвена и будна… и очевидно очакваше нещо от него. Проблемът бе, че той не бе съвсем
сигурен какво.
Беше й дал да облече една негова риза и тактично бе погледнал на другата страна, докато тя
се мушваше под одеялото и се отдръпваше до стената, оставяйки му колкото си иска
свободно място.
Самият той не си бе направил труда да се преоблече, само си свали обувките и чорапите и
пропълзя до нея, както си беше по дънки и тениска. В продължение на миг— два останаха да
лежат един до друг, а после Изабел се завъртя и се долепи до него, прегръщайки го малко
непохватно. Коленете им се удариха. Един от ноктите на краката й го одраска по глезена.
Саймън опита да се премести малко напред и челата им се чукнаха.
— Ау! — възкликна Изабел възмутено. — Не би ли трябвало да си малко по-добър в това?
Саймън бе искрено объркан.
— Защо?
— Всички тези нощи, които си прекарал в леглото на Клеъри, вплетени във вашите
платонически прегръдки. — Беше притиснала глава, в рамото му, така че гласът й прозвуча
приглушено. — Мислех, че…
— Ние само спахме. — Саймън предпочете да не казва нищо за това колко съвършено си
пасваха с Клеъри и как да спи в едно легло с нея бе толкова естествено, колкото и да диша, нито пък за това как уханието на косата й му напомняше за детство, слънчеви лъчи,
изящество и простота. Имаше чувството, че това изобщо не би помогнало.
— Знам. Но аз не съм го правила. Просто да спя. — Изабел звучеше раздразнено. — С
никого. Обикновено не оставам през цялата нощ. Всъщност — никога не го правя.
— Но нали каза, че искаш…
— О, я млъквай — каза тя и го целуна. Това се получи мъничко по-успешно. И преди беше
целувал Изабел. Обожаваше меките й устни и усещането, когато заровеше ръце в дългата й
черна коса. Ала докато тя се притискаше в него, преплела голите си крака в неговите, той
почувства топлината на тялото й, пулса на кръвта й… и подръпването на кучешките си зъби,
които изведнъж се показаха.
Саймън побърза да се отдръпне.
— Сега какво има? Не искаш да ме целунеш?
— Искам — опита се да отговори, ала кучешките зъби му пречеха. Очите на Изабел се
разшириха.
— О, гладен си. Кога за последно пи кръв?
— Вчера — успя да каже той с усилие.
Изабел се отпусна на възглавницата. Очите й бяха невероятно големи, черни и блестящи.
— Може би е по-добре да се нахраниш. Нали знаеш какво става, когато не го сториш.
— Не си нося кръв. Ще трябва да се върна в апартамента — отвърна Саймън; зъбите му вече
бяха започнали да се прибират.
Изабел го улови за ръката.
— Не е нужно да пиеш студена животинска кръв. Нали аз съм тук.
Шокът от думите й бе като взрив от енергия, пронизал тялото му и възпламенил нервните му
окончания.
— Не говориш сериозно.
— Напротив. — Тя започна да разкопчава ризата си, оголвайки шията и ключицата си;
фината плетеница на вените й прозираше под бледата й кожа. Ризата се разтвори. Синият й
сутиен покриваше повече, отколкото доста бански костюми, но въпреки всичко Саймън
усети, че устата му пресъхва. Рубиненият медальон проблясваше като окото на светофар под
ключицата й. Изабел. Сякаш прочела мислите му, тя вдигна ръка и отметна косата си назад,
оголвайки шията си.
— Не искаш ли…
Саймън я улови за китката.
— Изабел, недей — настойчиво каза той. — Не съм в състояние да го контролирам. Може да
те нараня, или дори да те убия.
Очите й блестяха.
— Няма да го направиш. Знаеш как да спреш. Нали го стори с Джейс.
— Джейс не ме привлича.
— Ама никак ли? — попита тя с надежда в гласа. — Дори съвсем мъничко? Защото това би
било секси. Е, какво да се прави. Жалко. Виж сега, привличане или не, ти го ухапа, когато
умираше от глад, и въпреки всичко успя да се спреш.
— Но не го сторих с Морийн. Джордан трябваше да ме откъсне от нея.
— Щеше да го направиш. — Изабел сложи пръст върху устните му, а после го прокара по
гърлото и гърдите му, спирайки там, където някога туптеше сърцето му. — Имам ти доверие.
— А може би не трябва.
— Аз съм ловец на сенки. Мога да те отблъсна, ако се наложи.
— Джейс не го стори.
— Джейс е очарован от идеята за собствената си смърт — възрази Изабел. — А аз не съм.
Тя обви крака около хълбоците му (беше забележително гъвкава) и се приплъзна напред,
докато устните й откриха неговите. Саймън копнееше да я целуне толкова отчаяно, че тялото
го болеше. Предпазливо отвори уста, докосна езика й със своя… и почувства остра болка.
Езикът му се бе порязал в острия ръб на един от кучешките му зъби. Усетил вкуса на
собствената си кръв, той се отдръпна рязко и извърна лице.
— Изабел, не мога. — Той затвори очи. Изабел бе топла и мека в скута му, допирът й —
мъчително съблазнителен. Кучешките зъби го боляха, струваше му се, че във вените му има
бодлива тел.
— Не искам да ме виждаш такъв.
— Саймън. — Тя нежно обърна главата му към себе си. — Това е истинската ти същност…
Макар и бавно, кучешките му зъби се бяха прибрали, но все още го боляха. Той зарови лице в
ръцете си и каза между пръсти:
