Демонът го стисна над лактите, повдигна го от земята, така че сега краката му висяха във
въздуха… и го хвърли.
Или поне се опита. Вместо това го изпусна и Саймън се приземи приклекнал на пода. Азазел
политна назад и сякаш се блъсна в невидима преграда. Разнесе се звук като от трошене на
камък. Демонът се свлече на колене, а после болезнено се изправи. Вдигна очи и като
изрева, оголи зъби и бавно пристъпи към Саймън… който, осъзнал със закъснение какво
става, отметна косата от челото си с треперещи пръсти.
Азазел се закова на място. Ръцете му, чиито нокти също като зъбите завършваха с остро
желязо, се извиха към тялото му.
— Скитнико — задъхано каза той. — Ти ли си?
Саймън стоеше като вкаменен. Магнус шепнеше заклинанието си, ала всички други мълчаха.
Саймън се боеше да погледне наоколо, боеше се да срещне очите на приятелите си. Клеъри и
Джейс, помисли си той, знаеха на какво е способен знакът, виждали бяха изпепеляващия му
огън. Но те бяха единствените. Нищо чудно, че всички бяха останали без думи.
— Не. — Горящите очи на Азазел се присвиха. — Не, ти си твърде млад, а светът — твърде
стар. Ала кой би се осмелил да бележи един вампир със знака на Небето? И защо?
Саймън свали ръка.
— Докосни ме още веднъж и ще разбереш.
От гърдите на Азазел се откъсна тътнещ звук — смесица от смях и отвращение.
— Как ли пък не. Ако сте се опитвали да подчините волята на Небето, не си струва да
свържа съдбата си с вашата, дори ако това би могло да ми върне свободата. — Демонът ги
огледа един по един. — Вие сте луди. Късмет, човешки чеда. Ще имате нужда от него.
И той изчезна, обгърнат от пламъци, оставяйки след себе си черен дим и воня на сяра.
— Не мърдай — каза Джейс и с херондейлската кама сряза ризата на Клеъри от яката до
ръба. След това улови двете половини и внимателно ги свали от раменете й, така че сега тя
седеше на ръба на умивалника само по дънки и тънък потник. Палтото и дънките й бяха
поели по-голямата част от демонската кръв и отровата, ала фината копринена риза беше
съсипана. Джейс я пусна в умивалника и тя изцвърча, когато потъна във водата, а той се зае
да нарисува целителна руна върху рамото на Клеъри.
Тя затвори очи и усети опарването на руната, а после по тялото й сякаш се разля вълна на
облекчение и прогони болката. Беше като новокаин, ала без вцепенението.
— Така по-добре ли е? — попита Джейс и Клеъри отвори очи.
— Много по-добре. — Не беше съвършено, тъй като иратцето нямаше особен ефект върху
изгаряния, причинени от демонска отрова, но пък ловците на сенки обикновено се
възстановяваха бързо от тях. Дори и сега те само пареха леко и Клеъри, която все още бе
екзалтирана от битката, почти не забелязваше. — Твой ред е.
Джейс се ухили и й подаде стилито си. Бяха в задната част на антикварния магазин.
Себастиан бе отишъл да заключи и да угаси светлините в предната част, за да не привлекат
вниманието на мунданите. Беше въодушевен от мисълта за „празнуването” и когато ги
остави, се двоумеше дали да се върнат в апартамента, за да се преоблекат, или направо да
отидат на нощен клуб в Мала Страна*.
* Историческа част на Прага. — Бел. прев.
Ако имаше част от Клеъри, която усещаше нещо нередно в идеята да празнуват каквото и да
било, тя бе заглушена от възторженото бучене на кръвта й. Беше направо изумително, че
една битка рамо до рамо не с кого да е, а със Себастиан най-сетне бе отключила
инстинктите й на ловец на сенки. Искаше й се да прелита над високи сгради с един скок, да
се премята презглава, да се научи как да използва остриетата си като ножици, както бе
направил Джейс. Вместо това взе стилито от ръката му и нареди:
— Сваляй ризата.
Той я съблече през главата и Клеъри опита да си придаде хладнокръвен вид. Дълга резка с
лилаво— червени ръбове пресичаше едната му страна, а върху дясното рамо и по ключицата
имаше изгаряния от кръвта на демона. Въпреки това си оставаше най-красивият човек,
когото бе виждала някога. Бледозлатиста кожа, широки рамене, тесен кръст и таз и тази
тънка ивица златисти косъмчета, който се спускаха от корема му към колана на дънките.
Клеъри откъсна очи от него и най-усърдно се зае да изрисува върху кожата му руната за
изцеление, навярно милионната, която Джейс получаваше.
— Добре ли е така? — попита, когато свърши.
— Аха. — Той се приведе към нея и тя долови уханието му — на кръв, въглени, пот и
евтиния сапун, който бяха намерили в умивалника. — Хареса ми. А на теб? Да се бием
заедно, имам предвид?
— Беше… напрегнато. — Той се приближи още по-близо до нея и пъхна пръсти под колана
на дънките й. Клеъри вдигна ръце и нежно ги положи на раменете му. Златният проблясък
на елфическия пръстен привлече вниманието й и това я поотрезви.
„Не се обърквай; не позволявай случващото се да те погълне. Това не е Джейс, не е Джейс,
не е Джейс”
Устните му докоснаха нейните.
— Мисля, че беше невероятно. Ти беше невероятна.
— Джейс — прошепна Клеъри и тогава на вратата се почука. Сепнат, Джейс я пусна. Тя
политна назад и се удари в кранчето. От чешмата шурна вода и оплиска и двамата. Клеъри
