студа, и обви ръце около тялото си, докато тримата с Джейс и Себастиан се лутаха из
същински лабиринт от все по-тесни и по-мрачни старовремски улички. Не се виждаха
табели с имена, нито пък минувачи; единствената константа беше луната, която плуваше
през гъстите облаци над тях. Най-сетне няколко каменни стъпала ги изведоха на мъничък
площад. Едната му страна беше осветена от примигващ неонов знак, на който пишеше KOSTI
LUSTR. Под примигващите букви имаше отворена врата, зейнала в стената като липсващ зъб.
— Какво означава „Kosti Lustr”? — попита Клеъри.
— „Свещник от кости”. Това е името на нощния клуб — обясни Себастиан и се отправи
натам с ленива стъпка. Бледорусата му коса отразяваше сменящите се неонови цветове на
табелата — яркочервено, студено синьо, металическо златно. — Идвате ли?
Същинска стена от звук и светлина блъсна Клеъри още в мига, в който прекрачиха прага на
заведението. То се оказа просторно, претъпкано помещение, което изглеждаше така, сякаш
някога е било църква. Високо по стените все още имаше витражни прозорци. Снопове
цветна светлина се движеха напред— назад и улавяха екзалтираните лица на танцуващата
тълпа, осветявайки ги едно по едно — в яркорозово, неоновозелено, ослепително лилаво. На
една от стените имаше кабинка за диджей и от тонколоните кънтеше транс. Музиката сякаш
се вливаше в краката на Клеъри, плъзваше по вените й и караше самите й кости да вибрират.
В помещението тегнеше горещината на плътно притиснати тела и мирисът на пот, бира и
дим.
Клеъри тъкмо се канеше да попита Джейс дали иска да танцуват, когато усети ръка на гърба
си. Себастиан. Тялото й се напрегна, но тя не се отдръпна.
— Да вървим — каза той в ухото й. — Няма да стоим тук с простолюдието.
Ръката му бе като желязо, притиснало гръбнака й, и тя се остави да бъде изтласкана напред.
Тълпата сякаш се разтваряше, за да ги пропусне — хората вдигаха очи към Себастиан и
бързаха да ги свалят и да се отдръпнат от пътя му. Горещината се усилваше и докато стигнат
другия край на стаята, Клеъри едва си поемаше дъх. Там имаше арка, която тя не бе
забелязала досега. Изтъркани каменни стъпала водеха надолу и потъваха в мрак.
Клеъри погледна нагоре, когато Себастиан свали ръка от гърба й. Обгърна ги сияние —
Джейс бе извадил руническия си камък и й се усмихваше; на ярката фокусирана светлина
лицето му сякаш бе изтъкано от ъгли и сенки.
— Лесно е слизането — подхвърли той.
Клеъри потрепери. Знаеше целият израз. „Лесно е слизането в Ада.”
— Хайде. — Себастиан им даде знак с глава и пое надолу с лека, сигурна стъпка, без да се
тревожи, че може да се подхлъзне на изгладените от времето камъни.
Клеъри го последва малко по-бавно. Докато се спускаха надолу, въздухът стана по-хладен, а
бумтежът на музиката отслабна. Сега тя чуваше дишането им и виждаше сенките им,
разкривени и издължени, да танцуват по стените.
Още преди да са стигнали до последното стъпало, Клеъри чу нова музика. Тя имаше още по-
настойчив ритъм от тази на горния етаж — нахлу в ушите й, изпълни вените й и я замая.
Почти й се виеше свят, когато остави и последното стъпало зад гърба си и се озова в огромна
стая, която спря дъха й.
Всичко бе от камък — стените бяха грапави и изронени, подът под краката им — гладък.
Пред отсрещната стена се издигаше внушителна статуя на ангел с черни криле — главата му
се губеше в сенките високо над тях, а от крилете му се сипеха яркочервени гранати, които
приличаха на капки кръв. Експлозии от цвят и светлина изригваха като фойерверки из
цялата стая и по нищо не приличаха на изкуствените лъчи на горния етаж — тези бяха
красиви и искрящи, и всеки път щом избухнеха, обсипваха танцуващата тълпа с дъжд от
блещукащи светлинки. Огромни мраморни фонтани пръскаха вода, по чиято повърхност
плаваха листенца от черни рози. А над всичко това, закачен на дълго златно въже над
претъпкания с танцуващи хора под, висеше масивен свещник, направен от кости.
Беше толкова изкусно изработен, колкото и потресаващ. Основната му част беше направена
от гръбначни стълбове, споени заедно; бедрени кости стърчаха като украса от ръцете на
свещника, които се извиваха, за да приютят човешки черепи, във всеки от които имаше по
една дебела свещ. Черен восък капеше от тях като демонска кръв и пръскаше танцуващата
тълпа, която сякаш изобщо не забелязваше. Тълпа, която се поклащаше, въртеше и
пляскаше… и в която нямаше нито един човек.
— Върколаци и вампири — обясни Себастиан, отвръщайки на неизречения въпрос на
Клеъри. — В Прага те са съюзници. Тук… разпускат.
В стаята се усещаше топъл полъх, като вятър в пустинята; той повдигна сребристата коса на
Себастиан и я запрати в очите му, скривайки изражението им.
Клеъри се измъкна от палтото си и го притисна към гърдите си, почти като щит. Огледа се
наоколо с разширени очи. Усещаше „нечовечността” на останалите в помещението —
вампирите с мъртвешката им бледност и ленива грация, и върколаците — свирепи и бързи.
— Ама те… няма ли да имат нещо против присъствието ни? Нали сме нефилими.
— Познават ме — отвърна Себастиан. — И знаят, че сте с мен. — Той посегна и издърпа
