— Себастиан — прошепна тя. Брат й се ухили, изтъкан от сребърно и черно като пръстена
на Моргенстърн.
— Клариса. Трябва да ти кажа нещо.
Не. Думата се появи и изчезна, разтопявайки се като захар във вода. Не помнеше защо се
очаква да му откаже. Той беше неин брат; би трябвало да го обича. Нали той я бе довел на
това красиво място. Може и да бе сторил някои лоши неща, но това беше много отдавна, а и
тя не помнеше какви бяха те.
— Чувам песента на ангелите — каза му тя.
Себастиан се изкиска.
— А, открила си, че сребристото вещество не е просто брокат. — Прокара показалец по
скулата й; когато го отдръпна, пръстът му бе посребрял, сякаш бе избърсал цветна сълза. —
Ела с мен, приятелко на ангелите. — Той й протегна ръка.
— Ами Джейс? Изгубих го в тълпата…
— Джейс ще ни намери. — Ръката на Себастиан се обви около нейната, учудващо топла и
успокояваща и Клеъри се остави да бъде отведена до един от фонтаните в средата на стаята.
Себастиан я сложи да седне на широкия мраморен ръб, след което се настани до нея. —
Погледни водата и ми кажи какво виждаш.
Клеъри се наведе над гладката тъмна повърхност на басейна. Видя отражението си — очите
й бяха широко отворени и диви, а гримът около тях се беше размазал и приличаше на
синини, косата й беше разрошена. Миг по-късно Себастиан също се приведе напред и тя
видя лицето му до своето. Сребърната му коса, отразена във водата, й напомни за луна,
оглеждаща се в река. Посегна да докосне яркото сияние и водата се разлюля; отраженията
им се разкривиха, неразпознаваеми.
— Е, какво видя? — попита Себастиан и в гласа му се долови настойчива нотка.
Клеъри поклати глава — ама че глупаво се държеше!
— Видях нас двамата — сгълча го тя. — Какво друго!
Себастиан сложи ръка под брадичката й и обърна лицето й към себе си. Очите му бяха черни
като непрогледна нощ, само един тънък ореол от сребро делеше зеницата от ириса. — Не
виждаш ли? Двамата сме еднакви, аз и ти.
— Еднакви? — Клеъри примига насреща му. В думите му имаше нещо страшно нередно,
макар да не бе сигурна точно какво. — Не…
— Ти си ми сестра. Във вените ни тече една и съща кръв.
— Ти имаш демонска кръв. Кръвта на Лилит. — По някаква причина това й се стори смешно
и тя се изкикоти. — Ти си изтъкан от мрак, мрак, мрак. А ние с Джейс сме светлина.
— Ти криеш тъмно сърце, дъще на Валънтайн. Просто отказваш да го признаеш. А ако искаш
Джейс, най-добре ще е да го приемеш. Защото сега той ми принадлежи.
— А ти на кого принадлежиш тогава?
Устните на Себастиан се разтвориха, ала звук не излезе. За първи път, помисли си Клеъри
изненадано, той сякаш не знаеше какво да отговори. Странно — за нея самата думите й не
бяха означавали кой знае какво, изрече ги, тласкана от случайно любопитство. Преди да
успее да каже още нещо, над тях се разнесе глас:
— Какво става тук? — Джейс местеше поглед между тях, а по лицето му не можеше да се
прочете нищо. Още от блещукащото вещество беше полепнало по него — сребристи
капчици, проблясващи в златната му коса. — Клеъри. — Звучеше подразнено и Клеъри
побърза да се отдръпне от Себастиан и да скочи на крака.
— Съжалявам — задъхано каза тя. — Изгубих се в тълпата.
— Забелязах. В един момент танцувах с теб, а в следващия ти изчезна, а един изключително
настойчив върколак се опитваше да разкопчее дънките ми.
Себастиан се засмя.
— Момче или момиче?
— Не съм сигурен. И в двата случая не би му се отразило зле да се пообръсне. — Джейс
улови ръката на Клеъри и обви пръсти около китката й. — Ще се прибираме ли? Или искаш
да потанцуваме още малко?
— Да потанцуваме. Може ли?
— Вървете. — Себастиан се облегна назад, подпрял ръце на мраморния ръб на фонтана;
усмивката му бе като острие на бръснач. — Нямам нищо против да погледам.
Нещо пробяга в съзнанието на Клеъри — споменът за кървав отпечатък от ръка. Изчезна
също толкова бързо, колкото се беше появил, и тя се намръщи. Нощта беше твърде красива,
за да мисли за грозни неща. Погледна брат си за миг, преди да се остави Джейс да я поведе
към края на тълпата, близо до сенките, където натискът на телата не беше толкова голям.
Още едно кълбо от цветна светлина се пръсна над тях, докато вървяха; Клеъри вдигна глава и
улови сладко— солените капчици върху езика си.
В средата на стаята, под свещника от кости Джейс спря и я придърпа към себе си. Ръцете й
се обвиха около него, сребърните капки се стичаха като сълзи по лицето й. Тениската на
Джейс беше тънка и Клеъри усещаше къде бе изгорена кожата му отдолу. Пръстите й се
плъзнаха под ръба на дрехата и ноктите й го одраскаха леко по ребрата. Сребърни пръски
полепнаха по миглите му, когато той я погледна. Наведе се, за да прошепне в ухото й;
дланите му се спуснаха по раменете и надолу по ръцете й. Вече не танцуваха;
хипнотизиращата музика продължаваше да се носи из помещението, увличайки телата около
тях в ритъма си, ала Клеъри почти не забелязваше. Момче и момиче минаха покрай тях и се
изсмяха, подхвърляйки нещо подигравателно на чешки; Клеъри не го разбра, но подозираше,
че смисълът е нещо от рода на „намерете си стая”.
Джейс издаде нетърпелив звук и отново тръгна през тълпата, дърпайки я след себе си,
