палтото от ръцете й. — Ще ида да го закача.
— Себастиан…
Ала той вече бе изчезнал в тълпата.
Клеъри обърна очи към застаналия до нея Джейс. Той бе мушнал палци в колана си и се
оглеждаше с нехаен интерес.
— Вампирска гардеробна? — попита тя.
— Защо не? — ухили се Джейс. — Забележи, че не предложи да занесе и моето палто.
Казвам ти, кавалерството е мъртво. — При вида на въпросителното й изражение, той
наклони глава на една страна. — Както и да е. Сигурно трябва да говори с някого.
— Значи не сме тук само за развлечение?
— Себастиан никога не прави каквото и да било само за развлечение. — Джейс улови
ръцете й и я придърпа към себе си. — За разлика от мен.
Саймън изобщо не се изненада, че никой не остана въодушевен от плана му. Надигна се
истински хор на неодобрение, последван от гласове, които се мъчеха да го разубедят и
задаваха въпроси на Магнус за безопасността на това начинание. Саймън облегна лакти на
коленете си и зачака всичко да отмине.
След известно време някой го докосна леко по ръката. Обърна се и за свое учудване видя, че
Изабел му дава знак да я последва.
Спряха в сенките до една от колоните, докато зад тях спорът продължаваше с пълна сила.
Тъй като Изабел от самото начало бе от най-гласовитите противници на идеята му, Саймън
се приготви да му се развикат. Тя обаче не се разкрещя, просто го гледаше, здраво стиснала
устни.
— Добре — каза Саймън най-сетне, неспособен да понася повече това мълчание. —
Предполагам, че точно сега не си особено доволна от мен.
— Предполагаш? Бих ти сритала задника, вампире, но не искам да си развалям скъпите нови
ботуши.
— Изабел…
— Не съм ти гадже.
— Добре — съгласи се Саймън, макар да не можа да потисне жегналото го разочарование.
— Знам го.
— Никога не съм ти се сърдила за времето, което прекарваш с Клеъри. Дори те насърчавах.
Знам колко много държиш на нея. И колко много тя държи на теб. Но това… това е безумна
опасност, на която искаш да се изложиш. Сигурен ли си?
Погледът на Саймън обходи разхвърляната дневна на Магнус и групичката, спореща за
съдбата му.
— Не е само заради Клеъри.
— Е, не е и заради майка ти, нали? За това, че те нарече чудовище? Не е нужно да доказваш
каквото и да било, Саймън. Тя е тази, която има проблем, не ти.
— Не, не е това. Джейс спаси живота ми. Длъжник съм му.
Изабел изглеждаше изненадана.
— Не възнамеряваш да го направиш само за да се издължиш на Джейс, нали? Защото мен ако
питаш, вече всички сме квит.
— Не, не съвсем. Виж, наясно сме какво е положението. Себастиан не може да се разхожда
на свобода. Не е безопасно. Поне за това Клейвът е прав. Но ако той бъде убит, Джейс също
ще умре. А ако Джейс умре, Клеъри…
— Ще го преживее — рязко отсече Изабел. — Тя е корава и силна.
— Но ще страда. Може би завинаги. Не искам да страда така. Не искам и ти да страдаш така.
Изабел скръсти ръце на гърдите си.
— Разбира се, че не. Но не мислиш ли, Саймън, че Клеъри ще страда и ако нещо се случи с
теб?
Саймън прехапа устни. Честно казано, дори не бе помислил за това. Не и по този начин.
— Ами ти?
— Какво за мен?
— Ще страдаш ли, ако нещо ми се случи?
Изабел продължи да го гледа, изправила гръб и вирнала брадичка. Ала очите й блестяха.
— Да.
— Но искаш да помогна на Джейс.
— Да. Искам го.
— Тогава ме остави да го направя — каза Саймън. — Не става въпрос единствено за Джейс,
нито пък за теб и Клеъри, макар че и тримата сте съществена част от всичко това. Искам да
го направя, защото вярвам, че наближава мрак. Вярвам на Магнус, когато го казва. Вярвам,
че Рафаел наистина се бои от война. Вярвам, че виждаме само малка част от плана на
Себастиан, но не смятам за съвпадение, че взе Джейс със себе си. Нито пък това, че двамата
са свързани. Той знае, че се нуждае от Джейс, за да спечели войната. Знае какво
представлява Джейс.
Изабел не го отрече.
— Ти си не по-малко храбър от Джейс.
— Може би — отвърна Саймън. — Но не съм нефилим. Не мога да правя онова, на което той
е способен. И не означавам толкова много за толкова много хора.
— Изключителна съдба и изключително страдание — прошепна Изабел. — Саймън… ти
означаваш много за мен.
Той се пресегна и нежно сложи ръка на бузата й.
— Ти си воин, Из. Това правиш, такава си се родила. Но ако не можеш да се биеш срещу
Себастиан, защото да го нараниш, би означавало да нараниш и Джейс, не можеш да участваш
във войната. А ако се наложи да убиеш Джейс, за да спечелиш войната, мисля, че това би
погубило късче от душата ти. Е, аз не искам това да се случи, не и ако съм в състояние да
сторя нещо, за да го променя.
Изабел преглътна.
— Не е честно. Че трябва да бъдеш ти…
— Сам го пожелах. Джейс обаче няма избор. Ако умре, ще бъде заради нещо, с което няма
нищо общо, не и в действителност.
Изабел изпусна дъха си. След това свали ръце от гърдите си и го улови за лакътя.
— Добре тогава. Да вървим.
Тя го поведе обратно към другите и се прокашля. Те млъкнаха и ги зяпнаха, сякаш изобщо не
бяха забелязали, че двамата са се отдалечили.
— Достатъчно — заяви Изабел. — Саймън вече взе решение, решение, което зависи само от
него. Ще призове Разиел. А ние ще му помогнем с всичко, с което можем.
