докато не спряха в една потънала в сянка ниша.
Покрай стените имаше десетки такива, овални и опасани от каменни пейки. Кадифена
завеса осигуряваше някакво подобие на усамотение. Джейс я издърпа рязко и телата им се
срещнаха с устрема на море, разбиващо се в брега. Устните им се сляха; Джейс я повдигна и
я притисна до себе си, вплел пръсти в хлъзгавата материя на роклята й.
Клеъри усещаше мекота и жар, ръце, които търсеха и откриваха, натиск и податливост.
Дланите й бяха под тениската му ноктите й дращеха гърба му; изпълни я свирепа наслада,
когато го чу да простенва. Джейс ухапа долната й устна и тя вкуси кръв, солена и гореща.
Сякаш искаха да се разкъсат на парчета, помисли си Клеъри, да изпълзят в тялото на другия
и да споделят ритъма на сърцата си, дори това да ги убиеше.
В нишата беше тъмно, толкова тъмно, че Джейс бе само силует от сенки и злато. Притисна
Клеъри към стената, а ръцете му се плъзнаха по тялото й, откриха ръба на роклята й и го
вдигнаха около краката й.
— Какво правиш? — прошепна тя. — Джейс?
Той я погледна. Особената светлина в клуба превръщаше очите му в мозайка от пречупени
цветове. По устните му играеше дръзка усмивка.
— Можеш да ми кажеш да спра, когато поискаш. Ала няма да го сториш.
Себастиан издърпа прашната кадифена завеса, която затваряше нишата, и се усмихна.
По стената на малкото кръгло помещение минаваше пейка и там, облегнал лакти на една
каменна маса, седеше мъж. Дългата му черна коса бе вързана, на едната му буза имаше белег
или знак във формата на листо, а очите му бяха с цвета на зелена трева. Носеше бял костюм, а от джоба му се подаваше кърпичка с избродирано зелено листо.
— Джонатан Моргенстърн — каза Мелиорн.
Себастиан не го поправи. За елфите имената бяха много важни и те никога не биха го
нарекли по друг начин, освен с името, дадено му от баща му.
— Не бях сигурен, че ще се появиш в уреченото време, Мелиорн.
— Позволи ми да ти напомня, че елфите не лъжат — отговори рицарят, след което се
пресегна и издърпа завесата зад гърба на Себастиан. Пулсиращата музика отвън поутихна,
макар все още да се чуваше. — Е, заповядай, седни. Вино?
Себастиан се настани на пейката.
— Не, благодаря. — Виното, също като елфическият алкохол, само би замъглило мислите
му, а феите като че ли имаха по-голяма поносимост към него. — Признавам, че се
изненадах, когато получих съобщението ти, че искаш да се срещнем тук.
— Ти, повече от всеки друг, би трябвало да знаеш, че милейди проявява особен интерес към
теб. Тя знае всяко твое движение. — Мелиорн отпи глътка вино. — Тази нощ в Прага имаше
сериозен смут сред демоните. Кралицата беше обезпокоена.
Себастиан разпери ръце.
— Както виждаш, нищо ми няма.
— Смут, който несъмнено ще привлече вниманието на нефилимите. Всъщност, ако не греша,
неколцина от тях вече се навъртат тъдява?
— Тъдява? — невинно повтори Себастиан.
Мелиорн отпи още една глътка вино и го изгледа свирепо.
— О, извинявай. Все забравям забавния начин, по който се изразявате. Искаш да кажеш, че в
клуба има ловци на сенки, които ме търсят. Знам. Вече ги забелязах. Кралицата явно няма
много високо мнение за мен, след като смята, че не мога да се справя с няколко нефилими
без чужда помощ. — Себастиан извади една кама от колана си и я завъртя между пръстите
си; острието улови малкото светлина в нишата и я отрази.
— Ще й предам думите ти — измърмори Мелиорн. — Трябва да призная, че ми е трудно да
разбера с какво толкова я привличаш. Ти вече бе претеглен на везните ми и бе намерен
недостатъчен* но с милейди имаме различни вкусове.
* Леко променен цитат от Книгата на Даниил от Стария Завет. — Бел. прев.
— Претеглен на везните и намерен недостатъчен? — Развеселен, Себастиан се приведе
напред. — Нека ти го обясня възможно най-простичко, елфически рицарю. Аз съм млад.
Красив. И съм готов да срина света до основи, за да получа онова, което искам. — Камата му
проследи една пукнатина върху каменната маса. — Също като мен, кралицата няма нищо
против да играе игра на изчакване. Но ето какво искам да знам: когато дойде заникът на
нефилимите, на чия страна ще застанат елфите — със или против мен?
Лицето на Мелиорн беше безизразно.
— Кралицата казва, че ще застане на твоя страна.
Едното ъгълче на устните на Себастиан се изви.
— Прекрасна новина.
Мелиорн изсумтя.
— Винаги съм вярвал, че човешката раса ще се погуби сама. Хилядолетия наред предричам,
че ще се самоунищожите. Ала наистина не очаквах краят да настъпи по този начин.
Себастиан завъртя лъскавата кама между пръстите си.
— Никой никога не го очаква.
— Джейс — прошепна Клеъри. — Джейс, някой може да влезе и да ни види.
Ръцете му не спряха онова, което правеха.
— Няма. — Той прокара пътечка от целувки по шията й, с което успешно разпръсна мислите
й. Трудно й бе да остане в реалността, докато ръцете му бяха върху нея, докато мислите и
спомените й бушуваха, сякаш повлечени от вихрушка, а пръстите й бяха впити в тениската
му с такава сила, че сигурно всеки момент щяха да я скъсат.
Каменната стена зад гърба й бе студена, ала Джейс я целуваше по рамото и смъкваше
