— Всичко е наред — заговорих едно момче, което изглеждаше като че всеки миг ще се разплаче. — Ще се справим.
То ме гледаше като да съм проговорил призрак, с големи и изпълнени с недоверие очи.
Докараха осем коня, водени от осмина ездачи — по един за всеки от нас. Конете щяха да ни откарат в града много по-бързо, отколкото фургоните. Но аз ги гледах уплашено.
Никога не бях яздил кон. Вероятно бях почти единственото сравнително богато американско момче, което не го бе правило. И не защото не смятах, че конете са красиви, великолепни създания, апогей на животинската еволюция и прочее, и прочее — просто не вярвах, че което и да било животно гори от желание да бъде яхано и яздено от човек. Освен това конете са много големи, с яки мускули и едри, остри зъби, и винаги ме гледаха сякаш знаеха, че се страхувам, готови да се възползват от първата възможност да ми теглят един къч. Да не говорим за невъзможността да се постави предпазен колан на кон — а от друга страна, конете можеха да препускат почти толкова бързо, колкото колите, само че друсаше повече. Ето защо цялото това начинание ми се струваше нежелателно.
Разбира се, запазих тези разсъждения за себе си. Стиснах зъби, надявайки се, че ще оцелея достатъчно дълго, за да умра по начин, по-интересен от този да паднеш от кон.
Още след първото юууупааа ние се понесохме в галоп. Мигом забравих за достойнството си и се вкопчих в циганина на седлото пред мен, който държеше юздите — стана толкова бързо, че дори нямах възможност да се сбогувам с останалите, дошли да ни изпратят. Което беше за предпочитане, тъй като разделите никога не са били силната ми страна, а напоследък животът се бе превърнал в нескончаема поредица от такива. Сбогом, сбогом, сбогом.
Препускахме. Бедрата ми изтръпнаха от притискането в коня. Бекир водеше групата, чудатият му син седеше зад него на седлото. Момчето яздеше с изправен гръб и разперени встрани ръце, спокойно и уверено, истински контраст с предната вечер. Тук, сред циганите, той бе във вихъра си. Нямаше нужда от нас. Това бяха неговите хора.
След време забавихме до тръс и аз събрах смелост да отлепя лице от гърба на ездача и да огледам пейзажа. Гората бе преминала в поле. Спускахме се в долина, в средата ѝ имаше градче, което оттук изглеждаше не по-голямо от пощенска марка и обрамчено от всички страни с гъста зеленина. Към него от изток описваше дъга дълъг бял пушек — димящият дъх на влак.
Бекир дръпна юздите на коня пред градската порта.
— Ние сме дотук — обяви той. — В града не гледат на нас с добро око. Не е необходимо да привличаме внимание и върху вас.
Беше трудно да си представиш, че някой би изпитвал недоверие към тези толкова мили хора. Но от друга страна, тъкмо предразсъдъците бяха причина чудатите да странят от обществото. Ето в какво се бе превърнал този тъжен свят.
Ние слязохме от конете. Изправих се зад другите, надявайки се, че никой няма да забележи разтрепераните ми крака. Тъкмо когато се готвехме да тръгнем, момчето на Бекир скочи от коня и извика:
— Чакайте! Вземете ме с вас!
— Мислех, че ще поговориш с него — изсъска Ема на Милърд.
— Поговорих — рече Милърд.
Момчето извади пътна торба от джоба на седлото и я метна на рамо. Беше се подготвил.
— Мога да готвя — продължи то, — да сека дърва, да яздя кон, да връзвам всякакви възли!
— Някой да го награди с почетна значка — подхвърли Инок.
— Боя се, че е невъзможно — каза с мек глас Ема.
— Но аз съм като вас — и ще ставам все повече, с течение на времето! — Момчето се зае да си разкопчава панталона. — Вижте какво става с мен!
Преди някой да го спре, то пусна панталоните до глезени. Момичетата нададоха смутени възклицания и обърнаха глави. Хю извика:
— Не си сваляй гащите, отчаян нещастнико!
Но нямаше какво да се види — момчето вече бе изчезнало до пояса. Когато втренчих поглед в долния край на тялото му, зърнах само да прозират полупрозрачни черва.
— Вижте колко много изчезна от вчера досега — продължи Ради с глас, в който се долавяше паника. — Скоро ще се изгубя напълно!
Циганите го зяпаха с ококорени очи и шепнеха развълнувано. Дори конете изглеждаха изплашени, защото се дръпнаха от полупрозрачното момче.
— Проклет да съм! — възкликна Инок. — Той е само наполовина тук.
— О, бедният — въздъхна Бронуин. — Не може ли да го вземем?
— Ние не сме пътуващ цирк, та да прибираш всеки, който ти е симпатичен — озъби се Инок. — Тръгнали сме на опасна мисия да спасим нашата имбрин и сега не е време да се превръщаме в детегледачи на объркани нови чудати!
Момчето ни гледаше с пълни със сълзи очи. Торбата му се свлече от рамото и тупна на земята.
Ема дръпна Инок настрана.
— Това беше твърде грубо — скастри го тя. — Извини се веднага!
— Няма. Само си губим безценното време.
— Тези хора ни спасиха живота!
— Нямаше да се налага да го спасяват, ако не ни бяха затворили в оная гадна клетка!
Ема се предаде и се обърна към момчето.
