— При други обстоятелства щяхме да те приемем с разтворени обятия. Но точно в този момент нашата цивилизация и начинът ни на живот са под заплаха да бъдат унищожени. Така че, сам разбираш, моментът е неподходящ.
— Не е честно — извика момчето. — Защо не съм започнал да изчезвам по-рано? Защо е трябвало да се случи чак сега?
— Способностите на всеки чудат се проявяват, когато им е отредено — намеси се Милърд. — При някои още в ранна детска възраст, при други едва когато порастат. Веднъж чух един от нас да разправя, че не знаел, че може да левитира със силата на ума си, докато не станал на деветдесет и две.
— Аз съм била по-лека от въздуха от мига, когато съм се родила — заяви гордо Олив. — Изскочила съм от мама и съм литнала към тавана на болничната стая! Единственото, което ми попречило да изхвърча през прозореца и да се изгубя сред облаците, била пъпната връв. Казват, че докторът припаднал от уплаха.
— Ти все още плашиш хората, миличка — потупа я Бронуин.
Милърд, видим благодарение на шлифера и обувките, които носеше, пристъпи към момчето.
— Какво мисли баща ти за всичко това? — попита той.
— Истината е, че ние не искаме да си тръгва — обади се Бекир. — Но как бихме могли да се грижим за сина си, когато дори не го виждаме? Той реши да ни напусне и се питам дали няма да е на по-добро място сред вас.
— Обичате ли го? — попита без заобикалки Милърд. — Той обича ли ви?
Бекир смръщи вежди. Той беше човек с традиционни възгледи и въпросът му се стори смущаващ. Но след като помърмори и сумтя, отвърна:
— Разбира се. Той е мое дете.
— Тогава вие сте неговият вид — заключи Милърд. — Мястото на момчето е при вас, не при нас.
Бекир не бе от хората, които издаваха чувствата си пред околните, но този път го видях да стиска челюст, а очите му трепнаха. Той кимна, сведе глава към сина си и рече:
— Хайде, момче. Вземи си торбата и да вървим. Майка ти ще ти направи чай.
— Добре, тате — отвърна момчето, което изглеждаше едновременно разочаровано и облекчено.
— Всичко ще бъде наред — увери го Милърд. — Дори по-добре, отколкото си мислиш. А когато приключим с нашата работа, ще те потърся. Има и други като нас по широкия свят. Двамата с теб ще ги издирим.
— Обещаваш ли? — попита момчето и в очите му блесна надежда.
— Обещавам — отвърна Милърд.
След тези думи момчето се метна на коня на баща си, а ние се обърнахме и минахме през градската порта.
Градът се наричаше Въглен. Не Въгленград или Въглено село. Просто Въглен. Черният прахоляк беше навсякъде, натрупан на неравни купчинки около вратите на къщите, бълващ от комините като мазен дим, намацан по връхните дрехи на бързащите за работа мъже. Втурнахме се право към гарата в плътна групичка.
— Внимавайте сега — предупреди ни Ема. — Никакви приказки. Очите сведени.
Отдавна изградено правило гласеше, че трябва да избягваме ненужен визуален контакт с нормалните, защото погледите могат да доведат до разговори, разговорите до въпроси, а необикновените нерядко отвръщаха на тези въпроси по начин, който предизвикваше нови въпроси. Разбира се, ако нещо можеше да породи въпроси, то несъмнено бе група мърляви деца, поели нанякъде във военно време — особено когато на рамото на едно от момичетата стърчи голяма птица с остри нокти, — но жителите на градчето сякаш не ни забелязваха. Те пристъпваха от крак на крак на опашки пред пералните и вратите на кръчмите, стрелваха ни за кратко с очи и поглеждаха настрана — очевидно си имаха свои грижи.
Гарата беше толкова малка, та се зачудих дали влаковете изобщо спират тук. Единственото покрито място бе гишето за билети, малка будка в средата на открития перон. В будката имаше дълбоко заспал мъж с килнали се на една страна на носа му очила с дебели като дъна на шишета стъкла.
Ема почука рязко на прозорчето и чиновникът се събуди стреснато.
— Осем билета до Лондон! — рече тя. — Трябва да сме там още днес следобед.
Мъжът ни разглеждаше внимателно през очилата. Свали ги, избърса ги и ги сложи отново, сякаш да се увери, че вижда както трябва. Сигурен съм, че бяхме поразителна гледка — изцапани с кал дрехи, сплъстени и разчорлени коси. Вероятно и понамирисвахме.
— Съжалявам — отвърна чиновникът. — Влакът е пълен.
Огледах се. Освен няколко души, дремещи по пейките, перонът бе пуст.
— Това е абсурдно! — възмути се Ема. — Осигурете ни незабавно билетите, инак ще се оплача на железопътната управа, че дискриминирате децата!
Аз вероятно бих избрал по-внимателен подход, но Ема нямаше търпение да се разправя с важничещи дребни бюрократи.
— Ако изобщо съществува подобно правило, съмнявам се, че може да се приложи спрямо вас — заяви чиновникът и вирна нос. — Сигурно сте чували, че сме във война и има далеч по-важни неща за транспортиране по железопътните линии на нейно кралско величество от деца и животни! — Той изгледа навъсено мис Перигрин. — Във всеки случай не е позволено да пътуват животни!
Един влак навлезе със свистене в гарата и закова на перона. Кондукторът подаде глава от прозореца и се провикна:
— Осем и трийсет за Лондон! Всички да се качват!
