Нещата продължили по този начин в продължение на стотици години, кулите горели, а гълъбите шепнели планове за още по-грандиозни и високи кули на поредица от успешни и вдъхновени архитекти. И макар тези архитекти никога да не разбирали какво дължат на птиците, те се отнасяли към тях с почтителност и им позволявали да се заселват където поискат, в нефове и камбанарии, сякаш били талисмани и пазители на тези места, което, незнайно за тях, всъщност било истина.
— Това никак не ни помага — обади се Инок. — Потърси онази част, в която се говори за входа към примката!
— Прояви малко търпение! — тросна се Милърд. — С течение на времето, след като много кули били построявани и събаряни, плановете на гълъбите станали толкова амбициозни, че им било нужно ужасно много време, за да намерят човек, достатъчно интелигентен да ги осъществи. Когато най-сетне сполучили, човекът се опънал, изпълнен с увереността, че хълмът е прокълнат, след като толкова много църкви на него изгаряли в миналото. Макар да се опитвал да прогони тази идея от главата си, гълъбите се връщали нощ след нощ и отново му я нашепвали. Ала мъжът не предприемал никакви действия. Тогава те го навестили през деня, нещо, което не били правили досега, и му казали на своя странен, наподобяващ смях език, че той е единственият човек, способен да построи тази кула, и че просто трябва да го направи. Но той отказал и ги пропъдил от къщата си с виковете: „Марш оттук, вървете си, мръсни птици!“
Гълъбите, обидени и изпълнени с желание за мъст, продължили да преследват мъжа, докато почти го докарали до полуда — следвали го навсякъде, където отивал, късали дрехите му, дърпали му косата, замърсявали храната му с перушина от трътките си, чукали нощем по прозореца, за да не може да спи — докато един ден той паднал на колене и проплакал: „О, гълъби! Ще построя каквото поискате само ако го пазите и не позволявате да изгори!“
Гълъбите били учудени от това желание. Те се посъветвали и стигнали до извода, че вероятно са щели да бъдат по-добри пазители на предишните кули, ако не изпитвали такава радост от построяването им, и дали обет да направят всичко, което е по силите им, за да опазят следващата кула. Мъжът изпълнил заръката и построил катедрала с две кули и купол. Била толкова великолепна, че мъжът и гълъбите останали безкрайно доволни от творението и станали добри приятели. До края на живота си мъжът не отивал никъде, без да вземе със себе си някой гълъб, за да се вслушва в съветите му. Дори след като умрял, на преклонна и щастлива възраст, птиците продължили да го навестяват от време на време в земята отдолу. И до ден-днешен ще откриете катедралата, която той построил, да се извисява на най-високия хълм в Лондон, а гълъбите продължават да я пазят.
Милърд затвори книгата.
— Край.
Ема изпъшка с досада.
— Да, но откъде я пазят?
— Вероятно щяхме да получим повече помощ в тази ситуация — обяви Инок, — ако ни беше прочел приказка за котки на Луната.
— Не мога да схвана смисъла на тази приказка — оплака се Бронуин. — Някой разбра ли я?
Имах чувството, че съм близо до отговора на този въпрос — особено когато чух за „земята отдолу“, но единственото, което си помислих, бе „Нима гълъбите навестяват ада?“
После падна още една бомба, разтърси цялата сграда и някъде от високо долетя пърхане на криле. Вдигнахме глави и видяхме три изплашени гълъба да се стрелкат от скривалището си над покривната греда. Мис Перигрин извряска от вълнение — сякаш да ни каже „Това са те!“, — Бронуин я взе на ръце и всички се втурнахме след птиците. Те прелетяха цялата дължина на кораба, направиха остър завой и изчезнаха през една врата.
Стигнахме вратата само след броени секунди. За мое облекчение тя не водеше навън, където не бихме имали никаква възможност да ги хванем, а към стълбище, което се виеше спираловидно надолу.
— Ха! — възкликна Инок и плесна с пълничките си ръце. — Ето че сами се затвориха в мазето!
Хукнахме надолу по стълбите. Озовахме се в голямо, мъждиво осветено помещение, облицовано с каменни плочи. Тук бе студено и влажно и цареше почти пълен мрак, тъй като крушките не светеха. Ема разпали огън в ръката си и озари вътрешността, а ние се озърнахме. Под краката ни, простиращи се от едната до другата стена, имаше мраморни плочи с издълбани надписи. Тази под мен гласеше:
— Това не е подземие — рече Ема, — а крипта.
Побиха ме тръпки и аз неволно пристъпих към светлината и топлината на пламъка от ръцете ѝ.
— Искаш да кажеш, че в пода има заровени хора? — попита Олив с разтреперан гласец.
— Какво от това? — подхвърли Инок. — Хайде да хванем проклетия гълъб, преди някоя от тези бомби да е заровила и нас в пода.
Ема се завъртя в кръг, хвърляйки трепкаща светлина към стените.
— Трябва да са някъде тук. Няма друг изход, освен стълбите.
