— Нещастникът — прошепна Хорас. — Дошъл е тук от провинцията, вероятно след като неговата примка е била нападната — за да се озове в друга, която също е била атакувана.
— Но защо ще оставят бедния мистър Крамбли навън по този начин? — прошепна Ема.
— Защото е трябвало да напуснат бързо мястото — отвърнах.
Ема се наведе и посегна към брезента. Не исках да гледам, но нямах сили да извърна поглед и затова вдигнах ръка, надзъртайки през пръсти. Очаквах да видя изсъхнал труп, но мистър Крамбли изглеждаше почти непокътнат и изненадващо млад, може би на четирийсет или петдесет, черната му коса бе посивяла само на слепоочията. Очите му бяха затворени и умиротворени, сякаш просто беше заспал. Дали наистина бе остарял бързо, като изсъхналата ябълка, която взех от примката на мис Перигрин?
— Ей, мъртъв ли си, или спиш? — попита Ема. Тя побутна ухото му с върха на обувката си, при което тази страна на главата му хлътна и се разпадна на прах.
Ема извика и пусна брезента. Крамбли се бе превърнал в изсушена отливка на самия себе си, толкова крехка, че един силен вятър можеше да я разруши.
Оставихме бедния, съсухрен мистър Крамбли и отидохме при вратата. Улових дръжката и я завъртях. Вратата се отвори и ние се озовахме в перално помещение. Имаше кошница с чисти, изпрани дрехи и дъска за пране, окачена прилежно над мивката. Това място не бе изоставено много отдавна.
Усещането тук бе по-силно, но все още за остатъчни следи. Отворихме следващата врата и влязохме във всекидневната. Сърцето ми се сви. Тук имаше ясни признаци за борба — преобърнати и изтърбушени мебели, съборени картини, парчета накъсани тапети.
— О, не — прошепна Хорас и когато проследих погледа му, видях тъмно, приблизително кръгло петно на тавана. Нещо ужасно се бе случило на горния етаж. Ема затвори очи и ги стисна.
— Слушайте — рече тя. — Ослушвайте се за птиците и не мислете за нищо друго.
Затворихме очи и се заслушахме. Измина една минута. После най-сетне чухме пърхане и гукане. Отворих очи, за да проверя откъде идва звукът.
Стълбището.
Изкатерихме безшумно стълбата, като се стараехме да не поскърцва под краката ни. Усещах, че сърцето ми бие в гърлото или в слепоочията. Бих могъл да преживея стар, изсъхнал труп. Но не бях сигурен дали ще е същото с някоя сцена на клане.
Стаята на горния етаж бе покрита с отломки. Врата, изтръгната от пантите, лежеше захвърлена. През зейналия отвор виждах разбити дъски и строшен гардероб — останки от барикада.
В следващата стая белият килим бе подгизнал от кръв — петното, което се бе просмукало през пода и се виждаше на тавана от долния етаж. Но който и да бе изгубил тази кръв, бе изчезнал отдавна.
Последната врата в коридора не носеше белези от насилствено проникване. Побутнах я предпазливо. Огледах стаята — имаше гардероб, скрин с внимателно подредени статуетки, дантелени завеси, които се поклащаха на прозореца. Килимът бе чист. Всичко изглеждаше непокътнато.
Сетне погледът ми се премести към леглото и това, което лежеше в него, и аз се олюлях, опирайки рамо на рамката. Сгушени под чистите бели завивки там лежаха двама мъже, които изглеждаха заспали — а между тях два скелета.
— Бързо остаряване — рече Хорас и вдигна разтреперана ръка към гърлото си. — Двама от тях значително по-ускорено от другите.
Мъжете, които изглеждаха заспали, бяха също толкова мъртви, колкото и мистър Крамбли в двора, обясни Хорас, и ако ги докоснем, ще се разпаднат по същия начин.
— Предали са се — прошепна Ема. — Изморили са се да бягат и са се предали. — Тя ги разглеждаше със смесица от съжаление и отвращение.
Смяташе ги за слаби и страхливи — за хора, избрали лесния изход. Но никой от нас не знаеше какво може да са правили гладните с другите чудати. Може би на тяхно място ние също бихме избрали смъртта.
Върнахме се в коридора. Чувствах се замаян и отпаднал, исках да се махна час по-скоро, но все още не можехме да си тръгнем. Оставаше още една стълба за изкачване.
На върха открихме обгоряла площадка. Предположих, че чудатите, които бяха удържали първоначалната атака, са се качили тук за последния бой. Може би са се опитали да спрат ренегатите с огън — или пък ренегатите са се опитали да ги изкарат с пушек. И в двата случая къщата е била на косъм да изгори.
Навели глави, ние влязохме в таванското помещение. Тук всичко бе почерняло. Пламъците бяха оставили опушени дупки в покрива.
Ема побутна Хорас.
— Тук някъде е — рече тя тихо. — Хайде, използвай магията си, птицеловецо.
Хорас пристъпи на пръсти в помещението и полузапя-полузачурулика:
— Тууууука, туууука, гълъбче…
И тогава зад гърбовете ни се разнесе пърхане на крила и сподавено гукане. Обърнахме се, но там нямаше гълъб, а момиче с черна рокля, полускрито в сенките.
— Това ли търсите? — попита тя и вдигна ръка към светлината. Гълъбът се извиваше в ръката ѝ, опитвайки се да се освободи.
— Да! — възкликна Ема. — Слава на небесата, че си го уловила! — Тя пристъпи напред, протегнала ръка да вземе гълъба, но момичето извика:
